Нови публикации в Бит и култура

вторник, 30 август 2011 г.

* Поезия, 3. от Ивитал



Ивитал
3.






Бяла, снежно бяла,
с нежна кожа от коприна,
с прелестни форми овални, чисти,
с поглед светъл, бликащ
от очите смарагдено
прозрачно бистри.
Бях те срещнал отдавна,  
но скоро не бях те виждал.
И ето, ти в един ден прекрасен
дойде и остана,
с голямата радост
извираща в мен.





Ивитал@всички права запазени
худ. Краси Дойчев

* Поезия, 1. от Ивитал





Ивитал
1.


С хубав, нежен,
горски букет в ръце
ти пристъпяш
смело напред,
до вчера още дете.
А ти самата фина като цвете,
с аромат омаен и упойващ,
с преголяма нежност,
обич.
Поемам аз букета
и благодарност в моите очи
чете се
и любов в моето сърце.
Едничко, моля се сега -
пази от слана
своята
нежна душа. 

Ивитал@всички права запазени
худ. Краси Дойчев

събота, 27 август 2011 г.

* Поезия, Теменужен изгрев от Йорданка Господинова



Йорданка Господинова
Теменужен изгрев




На съмване, по теменужни изгреви,
сред бялата омара в утринта,
две самодивски длани непоискани
те мамят в тилилейската гора.
Че е дошло нечуто и неписано,
невярно време в самодивски стан –
по изгрев пак е време за орисване...
Събличаме нощта без капка свян.
Ти, стъпките ми мокри от росата,
последвай вдън вековната гора –
ще те измия в лековити кладенци
и ще наръся с изворна вода.
А там, в усои скрити и потайни,
за нас ще пеят чанове в нощта.
И любовта ни нека е омайна –
да я люлее лудо утринта.

Йорданка Господинова@всички права запазени
худ. Краси Дойчев

* Поезия, Прераждане от Йорданка Господинова



Йорданка Господинова
Прераждане





И след седем несретни живота,
и след толкова пъти прераждане,
ще те търся и в рая, и в ада
твоя сянка и обич за вграждане.
В тъмна нощ, сред студени потайности,
ще рисувам очите ти в менe,
всеки тътен от клади и крайности
ще кръщава светът ми без време.
Дързък вятър с крилете на лебеди –
с нежен порив при мен ще те връща.
Ще те търся по стръмните хребети,
ще те следвам в гори и стърнища.
В тъмни доби все теб ще сънувам,
закопняла за бликащи кладенци,
с облак свъсен дъга ще рисувам,
с хляб ще храня набожните странници…
Седем тежки шамии ще сложа,
седем чана ще пеят в полето,
седем стомни вода ще ти нося –
седми път щом удари сърцето.
Седем кръгли луни ще изгреят,
седем думи за мен да отмериш
даже седем петли ще пропеят –
само пътя до мен да намериш.

Йорданка Господинова@всички права запазени
худ. Краси Дойчев



* Галерии, "125 дъски с лалета", Сияна и Инко в галерия Гая

Лалето също може да стане икона


На 27-ми, в края на август, в един все още горещ съботен ден, в галерия Гая се приютиха 125 дъски с лалета. Рисувани. Не истински. Но те са почти истински в хармония с цветовете, които някак бързо обсебват сетивата и ти се иска да мечтаеш, защото с тях в задушната София, изведнъж връхлетя свеж планински дъх и нежен аромат на цветя.
Лалетата не са характерни за България. Розата е нейния символ. Когато попитах художниците Сияна Карапанова и Инко Котев, защо лалета, а не роза или друго цвете, те ми отговориха категорично „Лалето носи особена душа, която те кара да мечтаеш. Не само защото се рисува лесно и може да се стилизира”. Като дете всеки е рисувал лале. Три връхчета, а обърнати надолу или настрани може да е кокиче или момина сълза. Но това са детски рисунки, а на тази изложба посетителят го посрещат една голяма дъска с приказно село, заобиколена от пъстроцветни лалета. В селото всеки може да познае и някоя своя несбъдната мечта или да намери представата си за спокойствие. Там има бели овце до оградата, стълба, която води до прозорец и зад пердето наднича весела котешка муцунка, а под един друг прозорец се сушат три големи риби. Има и магазини с витрини и стоки по тях, също и пет кукли жени с пъстро тип пънк облекло, които радват не само с цветовете си, но и с радостта, която запълва въздуха около тях.
Колко сорта лалета познавате.? Не това е важното, нито цвета им, отговориха ми те, а посланието което сякаш отправят към всеки, погледнал към тях.
Може ли лалето да се превърне в икона? Техниката за рисуване е заимствана от иконописната школа. Но само донякъде. Рисуването върху дърво изисква специален умения, но и чистота на помислите, така както истинските иконописци се пречистват преди да изберат светец и да започват неговото рисуване.
Изкуших се да попитам Сияна, защо 125 дъски с лалета, а не по-малко или повече? Отговорът беше напълно непредсказуем. „Не знаех колко място ще заемат дъските, забравих рулетка за измерване на стената, започнах с педя. Изброих с моята педя числото 125. Но впоследствие се оказа, че трябва да са 137. А в момента са 136.” А къде е 137-та? „Недовършена, най-хубавата”. Да, най-хубавата дъска с лалета е останала в ателието за следващата изложба.
А тази изложба е до средата на септември. И разгледайте селото, което е с къщи от ненарисуваните ни фантазии, които отнасят мисълта надалеч и навярно ще догонят желаните неща, а те непременно ще се сбъднат. Дори и с едно, вместо с 125 лалета.

Лариса Ангелова@всички права запазени


петък, 19 август 2011 г.

* Легенди, Огньова невеста от Катя Михайлова


Някога, много отдавна, когато слънцето все така изгрявало от изток и залязвало на запад, когато зелените листа на дърветата се сменяли с тъжни голи клони, в едно китно планинско селце се родила чудно хубава девойка.
Легендата разказва, че всички в селото я наричали „невестата на огъня” заради чудото, което се случило в един горещ августовски ден, няколко дни след като тя се появила на белия свят. В този ден люлката, привързана между тежките стволове на двата бряста край реката, се подпалила. Никой не разбрал откъде дошъл огънят и защо, но когато селяните дотичали от нивата, дочули безпомощните крясъци на живите твари наоколо, на мястото на двата бряста била останала само пепел. А насред пепелта, бебето спяло, кротко и усмихнато, сякаш нищо не се било случило.
От този ден нататък всички в селото знаели, че огънят я бил избрал. Когато навършила шестнадесет  години, девойката забулила лицето си с тънък бял воал, така че никой да не може да вижда очите й. Невестата на огъня пазела в тайна красотата си, която не бивало да вижда нито един човек.
Всяка година, в средата на август, тя се отдавала на този, който я бил избрал. На този ден, когато слънцето се издигало високо над земята, палела огромен огън, толкова могъщ, че можел да се мери единствено със стихиите, които през зимата помитали скалистите хълмове край селото и навявали планини от сняг. Цялото село се събирало на китната поляна край реката, за да наблюдава как тя и огънят празнували поредната година на живота.
С падането на нощта, огромните златни пламъци се превръщали в пареща, тлееща жарава. Топлината, която извирала от нея, била толкова изгаряща, че никой не смеел да пристъпи прекалено близо до черната бездна.
Тогава тя започвала да танцува. Нозете й, бели като коприната на дългата й до земята роба, сякаш не докосвали земята. Воалът нежно обгръщал лицето й, което мнозина мечтаели да зърнат. Черните й коси, сплетени на плитка, се виели като змии на гърба й, повтаряйки в захлас движенията й, които напомняли игра на самодива.
В горещия августовски ден, когато девойката навършила седемнадесет години, тя за пореден път запалила огъня и го превърнала в тлееща жарава. Усмихнала се и оставила ръцете му да я обгърнат. И тогава... един от момците от селото, който често сънувал очите й, макар никога да не ги бил виждал, пристъпил към огъня. Нозете му били боси, като нейните. „Искам да танцувам с теб”, казал той на девойката. Изведнъж всичко станало тихо. Нозете й докоснали земята, а белият воал се завъртял и лицето й се обърнало към него. „Ще танцувам само с този, който няма да пожелае да види лицето ми, промълвила тя. – Погледнеш ли ме, дори и за миг, огънят ще те изгори.”
За миг живите въглени изпукали и проблеснали в тъмнината. Огънят очаквал решението на момъка. „Влизам с теб”, казал той, и пристъпил в парещата паст. Стихията обгърнала нозете му и той усетил как изгаря. Но не искал да мисли за това. Вървял, следвайки призрачно белия воал, който го водел към центъра на огъня. Когато застанали там, природата замлъкнала. Времето сякаш спряло, и дори огънят притихнал. И изведнъж задухал вятър. Силен, бурен и безпощаден, той помитал всичко по пътя си. Когато стигнал до девойката, която стояла като прикована насред жаравата, подхванал като перце белия й воал и го отместил от лицето й. Очите й, зелени като пролетна трева, срещнали тези на момъка. В същия този миг огънят угаснал. Жаравата се стопила под краката им и станало тъмно. И после пламъкът изригнал. Огнени езици обвили краката на момъка и пронизали като с нож тялото му. Погледът му се замъглил, а девойката стояла безмълвна до него. Бялата й роба, непокътната от жарта, се веела на вятъра. Огънят се бил завърнал. Сега той искал този, който се осмелил да погледне в очите й. И тогава тя разбрала. В мига, в който стигнел до сърцето му, огънят щял да убие и двамата.
Пристъпила напред и хванала ръката на момъка. След това отметнала воала от лицето си и допряла устните си в неговите. Чула стенанието на въглените, които пукали под краката й и за пръв път в живота си усетила колко са горещи. Огънят отказвал да й се подчини. Огънят я изгарял. Изгарял тази, която избрала да бъде човешка невеста.
В този миг се случило нещо невиждано. Бялата й роба, неподвластна на огъня досега, пламнала и заревото осветило притихналата поляна. Това била прощалната целувка на стихията с любовта, която избрал да превърне в пепел. Той стенел от болка, докато прегръщал любимата си и й шепнел с парещия си дъх колко много я обича. Но тя не го чувала. Била лека като перце и продължавала да гледа в очите на момъка, който усещал студената земя под нозете си.
После по небето пробягала светкавица и за миг призрачната й светлина заслепила погледите на околните. След това станало тихо. Когато всичко отминало, и хората се размърдали неспокойно, сякаш събудени от вековен сън, огънят бил изчезнал. А с него и огньовата невеста. Там, където доскоро горяла жаравата, тлеело огромно черно петно. А в средата му стоял момъкът, който се осмелил да пожелае невестата на пламъка...


Катя Михайлова@всички права запазени

вторник, 16 август 2011 г.

* Поезия, Пусия на герана от Нели Господинова



НЕЛИ  ГОСПОДИНОВА

Пусия на герана





Хей, момко!
В приказките чувам, че те бива,
и никнеш дето никой те не сее.
Обувките навярно ти убиват -
до мене да се доближиш не смееш.
Как гледаш ме с очите на ловеца!...
Как мериш разстояния и криви!...
И целиш се - мишена за стрелеца съм явно.
Гледам, много май те бива!...
Със менците подрънквам от зарана -
да ги напиеш само смелост трябва.
Побързай... път ме чака, не остана...
Не се цели, а китката ми грабвай...
Кобилицата тегне рано-рано.
Вода нагазил – жаден ще останеш!
Софрата ти е къшей хляб от лани -
каквото си дробил - това ще хванеш.
Отколе дебна среща на герана
да ме напиеш като луд гидия...
Ех, стана сякаш, май каквато стана -
краката си ще взема да измия,
че гледането всеки май го знае.
С очите си поне да се напиеш.
Гончията изобщо се не мае.
Дано до утре смелост да добиеш.


Нели Господинова@всички права запазени
худ. Краси Дойчев

* Поезия, Корени от Нели Господинова



НЕЛИ  ГОСПОДИНОВА
Корени



Отиде си баба и дворът заглъхна -
там в сухата стара трева.
И сякаш без баба навънка пресъхна
и нашата селска чешма.

Черешите бели, без време презряха.
Окапаха долу в пръстта.
Градините сухи, съвсем пожълтяха
и времето сякаш се спря.

До дама* остана сиротна и няма
прастарата круша  - черук -
и всичко на дъното някак остана
нарочно и сякаш на пук...

След баба... и дядо. Замина родàта...
А в лозето бурен изби -
ожъна набързо смъртта със косата
щастливите слънчеви дни...

Навярно така си отива животът
от грубите селски ръце,
които опъват до края хомота
в широкото тъжно поле...

Днес само бръшлянът по къщата скита
и черги зелени тъче...
( и зиме, и лете, в зелено завита
с полуоцеляло сърце...)

След време и моите внуци ще пишат
отиде си баба, умря...
Столетната круша самотно ще слуша
как с нея родът оцеля...

Но в техния спомен ще текне водата,
коминът ни пак ще преде,
и крушата  в  двора, ще храни - богата -
децата с  добри плодове...


дам- помещение в което се гледа добитък
черук - чуплива, с чупливи клони

  
Нели Господинова@всички права запазени
худ. Краси Дойчев

* Поезия, Ризи на чардака от Нели Господинова




НЕЛИ  ГОСПОДИНОВА
Ризи на чардака 





Май не донизах дните на гердани
и не накичих крехката си шия,
не ги избелих на платна тъкани,
не ги изнесох като сред чаршия...

Не проснах нищо вънка на чардака
да се ветрее, погледът да вдига.
Над празните си делви не заплаках...
На хората все нещо не им стига...

И даже недовезаната риза
заключих със последните мъниста
във раклата на баба ми с чеиза
под девет ката – да  остане чиста...

И скрих последно бялата си пазва
зад девет катинара преди време...
а кой каквото ще да си приказва -
животът ми остана  вътре в мене.

Сега го диря, май пустòсах ключа -
душата ми остана да се моли...
Как времето отново да отключа
и да науча  костите си  голи

да се белеят вънка на мегдана,
да се ветреят ризи на чардака
и ябълката сто лета небрана
да доузрее, с някой да дочакам...

Нели Господинова@всички права запазени
худ. Краси Дойчев

Художник и модел