Някога, много отдавна, когато слънцето все така изгрявало от изток и залязвало на запад, когато зелените листа на дърветата се сменяли с тъжни голи клони, в едно китно планинско селце се родила чудно хубава девойка.
Легендата разказва, че всички в селото я наричали „невестата на огъня” заради чудото, което се случило в един горещ августовски ден, няколко дни след като тя се появила на белия свят. В този ден люлката, привързана между тежките стволове на двата бряста край реката, се подпалила. Никой не разбрал откъде дошъл огънят и защо, но когато селяните дотичали от нивата, дочули безпомощните крясъци на живите твари наоколо, на мястото на двата бряста била останала само пепел. А насред пепелта, бебето спяло, кротко и усмихнато, сякаш нищо не се било случило.
От този ден нататък всички в селото знаели, че огънят я бил избрал. Когато навършила шестнадесет години, девойката забулила лицето си с тънък бял воал, така че никой да не може да вижда очите й. Невестата на огъня пазела в тайна красотата си, която не бивало да вижда нито един човек.
Всяка година, в средата на август, тя се отдавала на този, който я бил избрал. На този ден, когато слънцето се издигало високо над земята, палела огромен огън, толкова могъщ, че можел да се мери единствено със стихиите, които през зимата помитали скалистите хълмове край селото и навявали планини от сняг. Цялото село се събирало на китната поляна край реката, за да наблюдава как тя и огънят празнували поредната година на живота.
С падането на нощта, огромните златни пламъци се превръщали в пареща, тлееща жарава. Топлината, която извирала от нея, била толкова изгаряща, че никой не смеел да пристъпи прекалено близо до черната бездна.
Тогава тя започвала да танцува. Нозете й, бели като коприната на дългата й до земята роба, сякаш не докосвали земята. Воалът нежно обгръщал лицето й, което мнозина мечтаели да зърнат. Черните й коси, сплетени на плитка, се виели като змии на гърба й, повтаряйки в захлас движенията й, които напомняли игра на самодива.
В горещия августовски ден, когато девойката навършила седемнадесет години, тя за пореден път запалила огъня и го превърнала в тлееща жарава. Усмихнала се и оставила ръцете му да я обгърнат. И тогава... един от момците от селото, който често сънувал очите й, макар никога да не ги бил виждал, пристъпил към огъня. Нозете му били боси, като нейните. „Искам да танцувам с теб”, казал той на девойката. Изведнъж всичко станало тихо. Нозете й докоснали земята, а белият воал се завъртял и лицето й се обърнало към него. „Ще танцувам само с този, който няма да пожелае да види лицето ми, промълвила тя. – Погледнеш ли ме, дори и за миг, огънят ще те изгори.”
За миг живите въглени изпукали и проблеснали в тъмнината. Огънят очаквал решението на момъка. „Влизам с теб”, казал той, и пристъпил в парещата паст. Стихията обгърнала нозете му и той усетил как изгаря. Но не искал да мисли за това. Вървял, следвайки призрачно белия воал, който го водел към центъра на огъня. Когато застанали там, природата замлъкнала. Времето сякаш спряло, и дори огънят притихнал. И изведнъж задухал вятър. Силен, бурен и безпощаден, той помитал всичко по пътя си. Когато стигнал до девойката, която стояла като прикована насред жаравата, подхванал като перце белия й воал и го отместил от лицето й. Очите й, зелени като пролетна трева, срещнали тези на момъка. В същия този миг огънят угаснал. Жаравата се стопила под краката им и станало тъмно. И после пламъкът изригнал. Огнени езици обвили краката на момъка и пронизали като с нож тялото му. Погледът му се замъглил, а девойката стояла безмълвна до него. Бялата й роба, непокътната от жарта, се веела на вятъра. Огънят се бил завърнал. Сега той искал този, който се осмелил да погледне в очите й. И тогава тя разбрала. В мига, в който стигнел до сърцето му, огънят щял да убие и двамата.
Пристъпила напред и хванала ръката на момъка. След това отметнала воала от лицето си и допряла устните си в неговите. Чула стенанието на въглените, които пукали под краката й и за пръв път в живота си усетила колко са горещи. Огънят отказвал да й се подчини. Огънят я изгарял. Изгарял тази, която избрала да бъде човешка невеста.
В този миг се случило нещо невиждано. Бялата й роба, неподвластна на огъня досега, пламнала и заревото осветило притихналата поляна. Това била прощалната целувка на стихията с любовта, която избрал да превърне в пепел. Той стенел от болка, докато прегръщал любимата си и й шепнел с парещия си дъх колко много я обича. Но тя не го чувала. Била лека като перце и продължавала да гледа в очите на момъка, който усещал студената земя под нозете си.
После по небето пробягала светкавица и за миг призрачната й светлина заслепила погледите на околните. След това станало тихо. Когато всичко отминало, и хората се размърдали неспокойно, сякаш събудени от вековен сън, огънят бил изчезнал. А с него и огньовата невеста. Там, където доскоро горяла жаравата, тлеело огромно черно петно. А в средата му стоял момъкът, който се осмелил да пожелае невестата на пламъка...
Катя Михайлова@всички права запазени
