* Проза, Новогодишно от Васка Грудева
Виси на пирон на стената в ресторант в битов стил. Поставена е там да пази от зли духове, лоши думи и неприятелски поглед.
А наоколо се вихри купон, хората посрещат Новата година с танци и чаши вино. Празникът е традиционен, но носи отпечатъка на съвремието. Дори червените тъкани покривки на масите не могат да върнат миналото. Музиката, която се стреми да определя настроението, е основно поп. Ястията се опитват да съчетаят в себе си новооткрити вкусове и донесени отдалече продукти. Питиетата носят етикети като скоч, бърбън, водка, ром… И сред тях не намира своето място дори една скилидка чесън…
Но плитката виси там на стената, за да напомня… за скрития блясък на естествената украса и за мекото послание, идващо от сърцевината. Разказва за усета към всеки детайл, скрит в душата на дедите ни, внесли красота дори в тази… обикновена плитка чесън.
* Проза, Втъкана песен от Васка Грудева
Да се вслушаш в песента на совалката... Онази, дървената. Същата, която носи в себе си цвета, същността на новата тъкан. Наляво, надясно. И пак наляво. И пак надясно... Прелита над нишките, които ще бъдат основата на нейното творение. А тя ги изпълва с живот, дава им сила, светлина, пренася всеки трепет на тъкачката в нейното платно.
Совалката знаеше всичко за нея. Помнеше несръчните й детски пръстчета. Опитваше се да й помогне в първите неумели опити, беше горда с нея при първата завършена черга. Преживяваше с нея моминските трепети. Будуваше с нея над детската люлка...
Васка Грудева@всички права запазени
* Проза, Хоро от Васка Грудева
Тя обичаше да танцува. Танците я увличаха, завладяваха. Попаднала в техните обятия, забравяше за целия свят – и близък, и далечен.
Обичаше не просто танците, а хорáта. Те бяха една нейна страст, която не можеше да обясни с нищо.
Да се вслушаш в песента на совалката... Онази, дървената. Същата, която носи в себе си цвета, същността на новата тъкан. Наляво, надясно. И пак наляво. И пак надясно... Прелита над нишките, които ще бъдат основата на нейното творение. А тя ги изпълва с живот, дава им сила, светлина, пренася всеки трепет на тъкачката в нейното платно.
Совалката знаеше всичко за нея. Помнеше несръчните й детски пръстчета. Опитваше се да й помогне в първите неумели опити, беше горда с нея при първата завършена черга. Преживяваше с нея моминските трепети. Будуваше с нея над детската люлка...
А сега печал тегнеше над женската й душа, мъка се вграждаше с всеки полет на совалката. Наляво, надясно.
Васка Грудева@всички права запазени
Тя обичаше да танцува. Танците я увличаха, завладяваха. Попаднала в техните обятия, забравяше за целия свят – и близък, и далечен.
Обичаше не просто танците, а хорáта. Те бяха една нейна страст, която не можеше да обясни с нищо.
Още при първия такт нещо в нея заиграваше, подскачаше, отказваше да стои мирно вътре. Искаше да излезе навън и я повличаше цялата. С устрема на стъпките и красотата на музиката.
А хорá, всъщност знаеше малко – четири пет от най-популярните. Но това не й пречеше, стига да успееше да съчетае ритъма, и тогава постигаше хармонията ... и никой не можеше да я спре. Можеше да играе с часове, едно цяло с музиката, с танца. Едно цяло със себе си..
Предпочиташе бързите хорá. В тях имаше закачка, огън, имаше страст..., непримиримост, съпричастност, имаше доверие към хората наоколо. И колкото повече се ускоряваше ритъма, толкова по-захласната бе тя в танца.
* Проза, Пастирът от Катя Михайлова
Пастирът живееше сам. Не знаеше колко са летата, носени от силните му, потъмнели от слънцето рамене, а и това нямаше никакво значение за него. Студените зими, в които палеше огън, за да се сгрее, а компания му правеше само вятърът, разказващ за пътешествията си из далечни земи, се сменяха с пролетни дни, пълни с очакване и после преминаваха в безкрайни топли нощи. Нощи, в които стоеше буден и гледаше звездите, подложил лакът под главата си. После падащите от небето огнени кълба се превръщаха в златни като залеза листа, а той ги събираше и слагаше в постелята си.
