Тя обичаше да танцува. Танците я увличаха, завладяваха. Попаднала в техните обятия, забравяше за целия свят – и близък, и далечен.
Обичаше не просто танците, а хорáта. Те бяха една нейна страст, която не можеше да обясни с нищо.
Още при първия такт нещо в нея заиграваше, подскачаше, отказваше да стои мирно вътре. Искаше да излезе навън и я повличаше цялата. С устрема на стъпките и красотата на музиката.
А хорá, всъщност знаеше малко – четири пет от най-популярните. Но това не й пречеше, стига да успееше да съчетае ритъма, и тогава постигаше хармонията ... и никой не можеше да я спре. Можеше да играе с часове, едно цяло с музиката, с танца. Едно цяло със себе си..
Предпочиташе бързите хорá. В тях имаше закачка, огън, имаше страст..., непримиримост, съпричастност, имаше доверие към хората наоколо. И колкото повече се ускоряваше ритъма, толкова по-захласната бе тя в танца.
И реши, че е време да разшири познанията си. Знаеше, че тези неща се учат. Можеше да запише в някоя школа. Избра една и за няколко занимания вече знаеше нови хорá, повече на брой от вече познатите. Но новите хора, сякаш й оставаха далечни като нещо наизустено, показано, но не и преживяно....
И се върна тя към нейното хоро, към малкото, но идващо дълбоко нейде от душата й. Там се чуваше и звън на чанове и потропване на геги, жужене на хурки и песен на станове. Усещането идваше отдалеч, сякаш към нея протягаха ръка нейните прадеди. Това й стигаше. Беше родно, близко, обичано, намерило своето място в сърцето й.
Васка Грудева@всички права запазени
Няма коментари:
Публикуване на коментар