В старата българска литература има не малко похвални слова за светци, царе и духовници. Ако най-ярките и запомнящи се текстове от този период са тези на патриарх Евтимий, писани за вдигане духа на българския народ и да послужат на Иван Шишман за укрепване мощта на държавата, то цялото творчество на Григорий Цамблак е едно голямо похвално слово за... България. За българската книжнина и славянска писменост.
Той е най-бележитият ученик на Евтимий и в текстовете му се прокрадват нови, много по-реалистични похвати, срещани още в биографията на неговия учител и житията на редица светци. Той е първият български писател, който обръща внимание на детайлите в разказите си, на подробностите от битието, дори незначителните, има и описание на природата. За него някои литературоведи твърдят, че пръв е дал реалистичен образ на българската жена в литературата.
Животът на Цамблак е интересен и наситен със събития. По-скоро бурен и изпълнен с много авантюри. Но и времето, в което е живял и поста, който е заемал, не биха могли да променят биографията му. Той произхожда от знатен род, споменаван не рядко в историческите паметници и дал няколко видни сановници и духовници. Роден е през 1364 г. в Търново. Призванието му било предопределено от рано. Подобно на Теодосий Търновски, Евтимий, Григорий Синаит и Киприян, Цамблак престоял известно време в Света гора - най-висшата богословска и монашеска школа. След погрома на Търново заминава за Цариград. Там заема видна служба при патриарха. Младият духовник бил вече йеромонах и патриаршески синкел. Отличие, с което бил награден и чичо му Киприян, руски митрополит. Поставянето на двама представители на знатния род на тази позиция означавало само едно - да бъдат посредници по особено важни поръчки между патриарха и подчинените му славянски църкви. Разбира се и да заемат овакантени архиепископски катедри. Което не закъсняло. Още през 1401 год. Цамблак е изпратен в Молдова да изглади стара вражда между молдовката църква и патриаршията. В Молдова се застоява по-дълго и често е държал проповеди на български. Сближаването на Цамблак с молдовския митрополит не се харесало на цариградския патриарх и той снел благоволението си от него. От този момент настъпват редица превратности в живота на духовника. Цамблак става презвитер на великата молдовлахайска църква и се прочува като добър оратор и писател. През 1403 год. е назначен за игумен на Нямцовския манастир като кръстил храма към него Възнесение, в памет на търновската катедрала – майка на църквите в българското царство. „Нямцовският манастир е прославен в културната история на Румъния, за който може да се твърди, че е създаден от Цамблак”, по думите на Яцимирски, Минко Генов и Г.Константинов. В този манастир той преписва редица ръкописи с различно съдържание със стриктно прилагане на търновския правопис.
През 1406 год. Цамблак е поканен от чичо си Киприян в Москва. Скоро сред това заминава за Сърбия при Стефан Лазаревич, при когото се били приютили и други български книжовници. Тук той написва житието на Стефан Денчански. През 1409 год. заминава отново за Русия. През 1414 год. е провъзгласен за Киевски митрополит. Киев е бил под властта на литовския княз Витов. Витов го изпраща в Цариград за да получи признание от патриарха. Патриархът не само не удовлетворил Цамблак и литовския княз, но и отлъчил опасния българин. През 1415 год. бил отново избран и признат от киевския духовен събор, което предизвикало остра реакция от страна на московския митрополит и патриарха. Това не спряло Цамблак, той заемал достойно митрополитската си катедра.
Цамблак е имал силно влияние върху литовския княз. Откроявал се не само с борбения си дух. През 1418 год. Витов го изпраща на чело на делегация за събора в Констанца, свикан от император Сигизмунд и папа Йоан ХІІІ за премахване разкола в католическата църква. И за осъждане на Йоан Хус и Иероним Пражки. Ролята на Цамблак в тези събития е била чисто дипломатическа. Не е ясно дали е гласувал за изгарянето на двамата разколници, но се знае че живота и дейността на писателят е била насочена към единение на църквата. Като представител на православната църква на този събор, независимо от търканията с цариградския патриарх е бил посрещнат с цялата си делегация много тържествено от самият крал, съпроводен от епископи и различни пратеници с големи почести. Папата го приема на аудиенция. По-късно речта на Цамблак е прочетена на латински, удостоверяваща желанието за църковна уния под главенството на всеобщата римска църква. „Речта на Цамблак дишаше с простотата си, с дух на благочестие и в същото време с гореща жажда за уния.” – така описва срещата съвременникът Райхентал. Така и красноречието на писателят е могло да се прояви пред най-блестящата и елитна аудитория, каквато познава света.
След тази важна мисия Цамблак се връща в Киев, но положението му било разклатено, напуска катедралата и се връща в Нямцовския манастир в Молдова. Където близо три десетилетия се посвещава на книжнината. Той пише, превежда и редактира, както подобава на ученик на Евтимий и закрепва все по-здраво славянската книжовна традиция всред румънците и измествал латинската. Умира през 1450 год. в своя манастир, където е погребан.
Въпреки изпълненият си с превратности живот, той оставя обемно книжно наследство - над 40 произведения, принос не само в българската, но и в руската, сръбската и румънската литератури. В зависимост от тематиката и хронологията на създаване на текстовете, те могат да се разделят на четири групи, от които са по-известни и значими съответно: „Житие на Стефан Дечански”, разказ за пренасяне мощите на св.Петка от Търново във Видин и Сърбия, служба за същата светица, „Житие-мъчение на Йоан Нови Сучавски”, „Похвално слово за Димитър Солунски”, „Надгробно слово за митрополит Киприян”, „Похвално слово за Патриарх Евтимий Търновски”, „Слово за отсичане главата на Йоан кръстител”, „Слово за митрополит Киприян”. Отделно той оставя богато наследство от проповеди с общохристиянска тематика.
Един живот, изпълнен с отдаване на словото. И не защото е бил духовник по промисъл, а защото е бил духовник по призвание. Няма друг български писател с толкова наситен духовен живот, изпълнен с пътуване по църковни мисии. За широката си и обществена и книжовна дейност Григорий Цамблак може да се нарече общ славянски писател. Оставил книжно наследство в четири страни – Сърбия, Молдова, Русия и България. Но той е преди всичко български писател, не само по произход.
Цамблак е не само най-добрият и талантлив ученик на Патриарха, но и най-ревностният последовател на търновската школа и книжовната реформа. Затова творчеството му не може да се разглежда извън тази школа, нещо повече, самият той е неин ярък представител, с което школата заема трайни позиции в четирите литератури.
С огромния си обхват на книжовна дейност той е прототип на истинската ренесансова личност. Надхвърля тесногръдието на средните векове, подава ръка на едва възникналото течение в западна Европа. Като похвалното слово за Евтимий, в което с живия си и образен език се отдалечава от скованата и задължителна форма. В него описва много действителни случки и важни моменти от живота на Второто българско царство, а с това то има не само литературна, но и историческа стойност. Макар образа на Евтимий на моменти да е идеализиран и да личат нотки на лиричен романтизъм, с това пресъздава идеала на писателят за особено важната мисия на главата на българската църква, на бащата на народа, носител на борбеност и стремеж към свобода в една крайно напрегната и неблагоприятна историческа действителност. Но в която българската писменост, книжнина и дух не са се изгубили. Или просто, Похвално Слово за България.
Лариса Ангелова@всички права запазени
публикувано за първи път в Книгите.бг на 20.05.2010
Няма коментари:
Публикуване на коментар