Да се вслушаш в песента на совалката... Онази, дървената. Същата, която носи в себе си цвета, същността на новата тъкан. Наляво, надясно. И пак наляво. И пак надясно... Прелита над нишките, които ще бъдат основата на нейното творение. А тя ги изпълва с живот, дава им сила, светлина, пренася всеки трепет на тъкачката в нейното платно.
Совалката знаеше всичко за нея. Помнеше несръчните й детски пръстчета. Опитваше се да й помогне в първите неумели опити, беше горда с нея при първата завършена черга. Преживяваше с нея моминските трепети. Будуваше с нея над детската люлка...
А сега печал тегнеше над женската й душа, мъка се вграждаше с всеки полет на совалката. Наляво, надясно. Тя цялата трябваше да се събере в тъканото. Мъката извираше от дълбините на сърцето й, процеждаше се през треперещите, макар и опитни пръсти, достигаше до всяка струна на основата, за да създаде погребалната одежда на любимия. А совалката я предаваше на платното със своята песен.
Тя не можеше да остане с тъгата. Трябваше да я прати там надълбоко, с него. Да остане свободна, но с вечно натежало сърце, да се погрижи за сина им. Да го направи достоен наследник на баща му. Със същото честно лице, със същото любящо сърце, раздаващо се за род и родина.
Сълзите мокреха вече изтъканото. Те попиваха точно там, където беше втъкала символа на неговата любима роза. Онзи храст, под който за първи път се бяха докоснали търсещите им устни, незнаещи още за страст и болка.
Тя прокара ръка през петното. После продължи нататък, където се виждаха стилизираните птички, онези, които я научи да тъче баба й. Още един неизбледнял спомен. Цялата родова памет се поместваше в това единствено платно, което щеше да остане с него, нейния любим.
Чу, че синът й я вика. Тя остави совалката, избърса сълзите, пое дълбоко въздух и пое навън. Там, където я чакаше бъдещето, с гарваново черни разпилени коси, със сини очи, помътнели от мъка, но все още криещи в себе си необуздания блясък, който може би, и него един ден щяха да отведат там, някъде надалече. Тя преглътна своята мъка, за да може да посрещне неговата и да му покаже как се живее нататък.
Васка Грудева@всички права запазени
Няма коментари:
Публикуване на коментар