*Литературна критика, "Я, надуй дядо кавала..." от Лариса Ангелова

Надуй, дядо кавала. Не се пести. Не пести от въздуха, от дъха си, от думите. Дори да няма какво да кажеш, остави мелодията да изтече през пръстите. Докато търси онази последна дупка на инструмента. Не песента е важна, а думите. Думите, с които е облечена тя, или по-скоро съблечена. Като първата поезия, хваната в ритъма на сърцето под пролетен дъжд. В косите на любов преходна, мислейки че е вечна. И ръката й топла и нежна да води нанякъде. Нека да е по пътя на живота. Не на поезията.

Пътят в живота понякога е студен. И е цяло геройство дори пресичането на улица, осеяна с опасности. Затова, дядо, вместо да пееш за неща, които отдавна си забравил, изсвири нещо, което помниш. И да не помниш, използвай готовите шаблони. Знам, не знаеш значението на думата шаблон. А за рима, за рима чувал си? За стъпки? Не. Нищо. Спокойствие е нужно, за да започнеш да пишеш. Затова просто си свири. Вслушвай се в думите на другите. От онези на поетите. Не мисли, че ги вадят от речниците. Те са им в главата. Учили са. А емоциите извират от сърцето. И твоето сърце е голямо и нежно, но мелодията ти все не е така, както трябва.

Като на новите поети. Те не знаят, че не са поети, но си мислят, че са. И тях ръката на любовта ги води по живота, но защо си мислят, че ги води към поезията? Тя поезията не излиза от всеки. Да, да. Като свирките и дърветата. Да, не е достатъчно да уловиш нечия ръка в дъжда, да се намокрите до смърт. И след това и цял тон топли хавлии да ви топлят, няма да е същото. Музиката и тя не звучи на студено, неискрена е. Мелодията ще продере тишината, а думите ще се гонят по стените и ще търсят пролука да избягат, защото не могат да стоплят двамата и да грейнат лицата им от любов. А и да излеят чувствата си на хартия, след това да четат написаното и да твърдят, че е поезия. Може. За когото е написано. Не за нас. За нас не е поезия.

А ти си свири, свири си, дядо. Слушам те и си мисля. Кой ли свири на кавал, ако не носи народното в себе си. Геройското, хайдушкото. Ритмите, с които сме отрасли. Може да пеем и да свирим без ноти, те идват от душата и сърцето. Съгласен си. Поезията и тя може да бъде народна. Чуй песните, за какво се говори в тях. Разбираемо, просто написано. За всеки. Всеки да намери радост и да се утеши от мъка.

Свири си, свири. Ако нямаш думи, излей мелодията на живота си. Всеки като те чуе ще я разбере и ще я сравни със своя живот, ще му хареса. Ще го грабне. Ще затаи дъх. Ще се чуди как знаеш само да свириш, а не си ходил да учиш никъде. Идва ти отвътре. Каквото чувстваш, това е твоята мелодия. А като свириш зад чужди думи, на красивата ти музика те приличат на поезия. И да не са – поезия е. Казвам ти! Защо не напишеш няколко свои думи, така както си виртуоз на кавала? Запиши чувствата си. Не само да се досещаме за какво свириш. Нямаш думи? Не се безпокой, ти си народен човек. Ще те разберат. Любовта е за всички. Всички разбират от любов. И от поезия.
А накрая, ще събера думите ти, ще ги подредя и ще ти издам книга. Ще ти направим запис на кавала и готово! Вече си поет!
Влизаш в поезията, дядо! И хайде, сега, хвърли го вече тоя кавал, де! Вземи друг инструмент, по да подхожда на новото ти амплоа. Вземи някоя префърцунена флейта. Не можеш. Ми, тя също като кавала, дядо – с въздух и дупки. Ще улучиш тоновете. Не се кахъри. Я виж, как се справи с думите. Не можеш? Е..., а аз що се трудих да ти събирам мислите в поезия? Хайде, сега, свири нещо по-весело. Имаш си книга, дядо. Книга!  Поет си!

Лариса Ангелова @ всички права запазени

 (повлияно от Ботев и "новите" автори)