*Възрожденци, Похвално слово за...(Григорий Цамблак)

В старата българска литература има не малко похвални слова за светци, царе и духовници. Ако най-ярките и запомнящи се текстове от този период са тези на патриарх Евтимий, писани за вдигане духа на българския народ и да послужат на Иван Шишман за укрепване мощта на държавата, то цялото творчество на Григорий Цамблак е едно голямо похвално слово за... България. За българската книжнина и славянска писменост.

Той е най-бележитият ученик на Евтимий и в текстовете му се прокрадват нови, много по-реалистични похвати, срещани още в биографията на неговия учител и житията на редица светци. Той е първият български писател, който обръща внимание на детайлите в разказите си, на подробностите от битието, дори незначителните, има и описание на природата. За него някои литературоведи твърдят, че пръв е дал реалистичен образ на българската жена в литературата. 

Животът на Цамблак е интересен и наситен със събития. По-скоро бурен и изпълнен с много авантюри. Но и времето, в което е живял и поста, който е заемал, не биха могли да променят биографията му. Той произхожда от знатен род, споменаван не рядко в историческите паметници и дал няколко видни сановници и духовници. Роден е през 1364 г. в Търново. Призванието му било предопределено от рано. Подобно на Теодосий Търновски, Евтимий, Григорий Синаит и Киприян, Цамблак престоял известно време в Света гора - най-висшата богословска и монашеска школа. След погрома на Търново заминава за Цариград. Там заема видна служба при патриарха. Младият духовник бил вече йеромонах и патриаршески синкел. Отличие, с което бил награден и чичо му Киприян, руски митрополит. Поставянето на двама представители на знатния род на тази позиция означавало само едно - да бъдат посредници по особено важни поръчки между патриарха и подчинените му славянски църкви. Разбира се и да заемат овакантени архиепископски катедри. Което не закъсняло. Още през 1401 год. Цамблак е изпратен в Молдова да изглади стара вражда между молдовката църква и патриаршията. В Молдова се застоява по-дълго и често е държал проповеди на български. Сближаването на Цамблак с молдовския митрополит не се харесало на цариградския патриарх и той снел благоволението си от него. От този момент настъпват редица превратности в живота на духовника. Цамблак става презвитер на великата молдовлахайска църква и се прочува като добър оратор и писател. През 1403 год. е назначен за игумен на Нямцовския манастир като кръстил храма към него Възнесение, в памет на търновската катедрала – майка на църквите в българското царство. „Нямцовският манастир е прославен в културната история на Румъния, за който може да се твърди, че е създаден от Цамблак”, по думите на Яцимирски, Минко Генов и Г.Константинов. В този манастир той преписва редица ръкописи с различно съдържание със стриктно прилагане на търновския правопис.

През 1406 год. Цамблак е поканен от чичо си Киприян в Москва. Скоро сред това заминава за Сърбия при Стефан Лазаревич, при когото се били приютили и други български книжовници. Тук той написва житието на Стефан Денчански. През 1409 год. заминава отново за Русия. През 1414 год. е провъзгласен за Киевски митрополит. Киев е бил под властта на литовския княз Витов. Витов го изпраща в Цариград за да получи признание от патриарха. Патриархът не само не удовлетворил Цамблак и литовския княз, но и отлъчил опасния българин. През 1415 год. бил отново избран и признат от киевския духовен събор, което предизвикало остра реакция от страна на московския митрополит и патриарха. Това не спряло Цамблак, той заемал достойно митрополитската си катедра.

Цамблак е имал силно влияние върху литовския княз. Откроявал се не само с борбения си дух. През 1418 год. Витов го изпраща на чело на делегация за събора в Констанца, свикан от император Сигизмунд и папа Йоан ХІІІ за премахване разкола в католическата църква. И за осъждане на Йоан Хус и Иероним Пражки. Ролята на Цамблак в тези събития е била чисто дипломатическа. Не е ясно дали е гласувал за изгарянето на двамата разколници, но се знае че живота и дейността на писателят е била насочена към единение на църквата. Като представител на православната църква на този събор, независимо от търканията с цариградския патриарх е бил посрещнат с цялата си делегация много тържествено от самият крал, съпроводен от епископи и различни пратеници с големи почести. Папата го приема на аудиенция. По-късно речта на Цамблак е прочетена на латински, удостоверяваща желанието за църковна уния под главенството на всеобщата римска църква. „Речта на Цамблак дишаше с простотата си, с дух на благочестие и в същото време с гореща жажда за уния.” – така описва срещата съвременникът Райхентал. Така и красноречието на писателят е могло да се прояви пред най-блестящата и елитна аудитория, каквато познава света.

След тази важна мисия Цамблак се връща в Киев, но положението му било разклатено, напуска катедралата и се връща в Нямцовския манастир в Молдова. Където близо три десетилетия се посвещава на книжнината. Той пише, превежда  и редактира, както подобава на ученик на Евтимий и закрепва все по-здраво славянската книжовна традиция всред румънците и измествал латинската. Умира през 1450 год. в своя манастир, където е погребан.

Въпреки изпълненият си с превратности живот, той оставя обемно книжно наследство - над 40 произведения, принос не само в българската, но и в руската, сръбската и румънската литератури. В зависимост от тематиката и хронологията на създаване на текстовете, те могат да се разделят на четири групи, от които са по-известни и значими съответно: „Житие на Стефан Дечански”, разказ за пренасяне мощите на св.Петка от Търново във Видин и Сърбия, служба за същата светица, „Житие-мъчение на Йоан Нови Сучавски”, „Похвално слово за Димитър Солунски”, „Надгробно слово за митрополит Киприян”, „Похвално слово за Патриарх Евтимий Търновски”, „Слово за отсичане главата на Йоан кръстител”, „Слово за митрополит Киприян”. Отделно той оставя богато наследство от проповеди с общохристиянска тематика.

Един живот, изпълнен с отдаване на словото. И не защото е бил духовник по промисъл, а защото е бил духовник по призвание. Няма друг български писател с толкова наситен духовен живот, изпълнен с пътуване по църковни мисии. За широката си и обществена и книжовна дейност Григорий Цамблак може да се нарече общ славянски писател. Оставил книжно наследство в четири страни – Сърбия, Молдова, Русия и България. Но той е преди всичко български писател, не само по произход.

 Цамблак е не само най-добрият и талантлив ученик на Патриарха, но и най-ревностният последовател на търновската школа и книжовната реформа. Затова творчеството му не може да се разглежда извън тази школа, нещо повече, самият той е неин ярък представител, с което школата заема трайни позиции в четирите литератури.

С огромния си обхват на книжовна дейност той е прототип на истинската ренесансова личност. Надхвърля тесногръдието на средните векове, подава ръка на едва възникналото течение в западна Европа. Като похвалното слово за Евтимий, в което с живия си и образен език се отдалечава от скованата и задължителна форма. В него описва много действителни случки и важни моменти от живота на Второто българско царство, а с това то има не само литературна, но и историческа стойност. Макар образа на Евтимий на моменти да е идеализиран и да личат нотки на лиричен романтизъм, с това пресъздава идеала на писателят за особено важната мисия на главата на българската църква, на бащата на народа, носител на борбеност и стремеж към свобода в една крайно напрегната и неблагоприятна историческа действителност. Но в която българската писменост, книжнина и дух не са се изгубили. Или просто, Похвално Слово за България.

Лариса Ангелова@всички права запазени

публикувано за първи път в Книгите.бг на  20.05.2010

http://www.knigite.bg/vibration.php?id=392

*Възрожденци, Софроний Врачански

Софроний Врачански (поп Стойко Владиславов) е роден през 1739 г. в Котел. Учи в килийно училище в родния си град, а през 1762 г. е ръкоположен за свещеник. Среща се с Паисий Хилендарски и прави два преписа на "История славяноболгарская". На два пъти посещава Света гора. След сблъсък с местните първенци през 1792 г. напуска Котел.
Едва ли има българин, който да не е запознат в детайли с живота на Софроний Врачански. И дали има друг български възрожденски писател, който да има неговия наситен със събития живот. Не само наситен, а дори умишлено търсен и ако Софроний беше жив, щеше да каже, че не би могъл да живее по друг начин, времето и събитията са го изисквали. Но дали зад скромността на този, наистина велик и толкова  обикновен човек не се крие силна воля, желание за себе утвърждаване, силна и мощна вяра не само в православната църква, но и в себе си като обикновен човек. Дали не се е припокрила личността му с църковната дейност, защото избирайки пътя на духовник, той трябва и не може да си позволи да не живее  по този начин. Духовността му не е затворена в проповедите, в молитвите, в църковните книги, одеждите за светлите празници, не е затворена между стените на неговата църковна обител и задължения. Тя излиза навън и той до края на живота си я следва, защото не може да бъде друг. Колко автори и писатели от тази епоха припокриват духовното си поприще и дълг с действителния си живот? Може би е имало  и други и от тях за съжаление не е останала следа. А Софроний, Софроний е по-могъщ от могъщ владетел, по силен от силните, защото за него е важен човека, този който му се доверява, когото ще хване за ръка, когото ще утеши във време, в което брат брату не се е доверявал. А той е намирал за всеки добра дума, отстоявал е не само възгледите си, но е носел и отговорност за последствията от деянията си. Да, ще признаете, ако прочетете биографията му, не тази с която са се занимавали години наред литературоведите и критиците, а онази тънка книжка, която познава всеки от нас –„Житие и страдания грешнаго Софрония”. Таза книга, подплатена с целия му литературен и духовен живот разкриват огромната дълбочина на духа на този необикновен българин, който би могъл по силата на своето духовно внушение и наследство, останало за нас, да се мери със световните философи, с личности, които дори не са имали неговия труден живот. И тази дълбока философия, възникнала от наглед простичките неща, при изпълнение на избраната от него самия мисия, създават дълбоката му, правдива и човешка философия.

Биографичните сведения разкриват най-добре не само вътрешния портрет на Софроний, а на целия ни народ. Софроний понасял твърдо, безропотно и със стоическо търпение страданията, прекланяйки глава пред неумолимия закон на съдбата. Той бил безпомощен да се бори със злото. "Нека буде" - с тия примирителни думи той е посрещал всичко, което му било отредено да преживее. В негово лице се очертава релефно образът на народа, измъчен и подтиснат под двойното иго, смирено понасящ това иго. Колкото и скромен да е бил и благочестив Софроний, намерил е сили пред житейските неправди и всичките превратности на съдбата не са могли да сломят непоколебимата му воля или да го разколебаят. Друго качество, което го е издигало над останалите духовници и обикновени хора е неговата любознателност, стремежът му към просвета и образование. Във време на мъртвило и крайна неграмотност, рядко може да се посочи личност, която с такъв жар, с такава ревност да се е стремила към самообразование и към самоусъвършенстване. Софроний не се е ограничил само със знанията от килийното училище, а чрез труд и постоянство се заел да разшири познанията си и да се сдобие с необходимото за бъдещата му дейност, да вникне в съвременната си действителност, да схване отрицателните й страни и да ги разкрие в своите проповеди и съчинения.

Не е достатъчно да се каже, че Софроний Врачански върви и по стъпките на своя предшественик Паисий Хилендарски. Вдъхновеното слово на Паисий не е засегнало никого така силно, колкото Софроний. Мисълта за пробуждане на българския народ, за разпространение на просвета и знания е въодушевила младия свещеник и начертала бъдещата му дейност. След като се срещнал с Паисий и след като преписал историята му, той вече е дълбоко проникнат от съзнанието за отечествен дълг и народополезна дейност. Чувствувал е своята кръвна връзка с народа си, виждал е тежкото му положение, схващал е духовните му нужди и се помъчил, с каквото може да му бъде полезен. Софроний е бил истински духовен пастир, истински божи служител. С високите качества на своята натура той въплъщавал християнския идеал: никого не обиждал, никога не отвръщал на злото със зло, помагал на ближния, бил честен и безкористен. За него свещеническия сан не е бил средство за лични облаги и забогатяване, както са мислили за този сан другите свещеници, както е гледало и мислило гръцко духовенство.

А да си представим поне за миг Възраждането и възрожденската литература без неговото присъствие? Той е една от ярките звезди на възрожденския небосклон, появила се в точния момент, от нуждата народа да има своя пастир. Не само духовен пастир, а и водач в църковните и революционни действия. Защото знанието, подплатено с истинската философия на живота търси своя неизбежен  изход - народът не трябва само да вярва, а наистина да вярва, че и неговият ден идва и това зависи само от него самият. От дейността на един, от дейността на всички, от съзнанието че сме едно цяло, че имаме една история, с която да се гордеем и име, което да носим с гордост – българи.

Малко е да се пише за Софроний, че е само духовен деятел или книжовник през определен период от живота си и до края. Служи в Анхиалска епархия, а през 1794 г. е ръкоположен за врачански епископ под името Софроний. Занимава се освен с духовни дела и с обществена дейност. Занимава се освен с духовните дела, с обществена дейност, от която не може да остане настрана. Размириците в Северозападна България по времето на Осман Пазвантооглу го принуждават да напусне Враца и да се установи във Видин, и този период като че ли незабележимо направлява целия му живот, който ще помним, не само защото е бил принуден постоянно да се мести от град в град, а защото заради тези размирни времена е имал възможността да опознае народа си отблизо. Да страда вместо него, да помага, да разбира, да милее и да желае повече от всичко, да е достоен за народа си, да е достоен за поста, който заема и пътя който си е избрал. Тази част от живота му е белязана от дълбокото човешко проникновение в психиката на народа ни, прониква дълбоко в съкровените му мечти и показва сила на духа да се бори с примирението, с робското покорство, за освобождаването на духа, а човек е свободен, когато е свободен в мислите и мечтите си. Софроний е пастир на своето паство през целия си живот, дори и по-късно, когато е принуден да замине в Букурещ.

През Руско турската война (1806-1812) Софроний е представител на българите пред руското командване. Представител е и на българските книжовници и обществени деятели на българското пробуждане. Умира в Букурещ през 1813 г. След Паисий Хилендарски, Софроний Врачански е втората ключова фигура на ранното българско Възраждане и основна фигура във втория период на българското Просвещение. Съставя значителните си за времето, историята и литературата т.нар. Видински сборници (1802), както и ред други с религиозно и нравствено съдържание, с които определя идейно-естетичския идеал и жанрово-стилистическите форми на нашето Просвещение, на традициите, които създава в нравствено-дидактическата и мемоарно-документалната ни проза до средата на XIX век. Софроний поставя началото и на новобългарската печатна книга - "Неделник" (1806). Софроний се занимава с книжовна дейност и в Букурещ. Тук той написва съчиненията си "Кириакодромион" или "Неделник", "Исповеданiе православной веры", "Житие и страданiя" и "Театрон политикон или Гражданское позорище". Но големият му принос в новобългарската литература е автобиографичната повест "Житие и страдания грешнаго Софрония", публикувана през 1861 във в. "Дунавски лебед" на Г. С. Раковски.

Всички съчинения на Софроний, освен „Неделник” са ръкописни, преписвани от  хора, милеещи за род и родина. В Букурещ Софроний се е намирал при по-добри условия, затова се е погрижил да даде по-широко разпространение на най-големия си труд, да направи своите проповеди и наставления достояние на по-широк кръг от хора. Неделникът е напечатан в Римник (Влашко) през 1806 год. Софроний почерпил материал за книгата си от гръцки и славянски съчинения. Не може обаче точно да се определи от кои съчинения и в какъв размер се е ползвал. Главен източник му е било съчинението на Никифор Теотокис - Κνριακοδρομιον, преведено и на руски (Москва 1796 г.). Софроний превеждал направо от оригинала, но не всичко, а онова, което му харесвало и което отговаряло на целта. Много слова и поучения той е взел от други книги - най-често от дамаскини. Тук се срещат и подобни от първия му труд - от "Поученiя и словосказанiя". Преди да излезе книгата, Софроний се обърнал с напечатан позив към българските търговци във Влашко, в който ги моли за подкрепа и обяснява, че е превел тази книга от славянски и гръцки на прост български език, та да разберат божия закон и простите неучени хора, и жените, и децата -"Понеже нашея книга по славянски старий язик написана ест, а не разумяват простии человеци закон божий, много и священници не разумяват". Такива книги, казва той, имат гърците, сърбите, власите и други народи, само бедните българи нямат. Неделникът почва с предговор, в който Софроний говори за нуждата от просвета и съветва свещениците да прочитат съответното слово на верующите всяка неделя и през всички празници, за да разберат и те нашата православна вяра. По-нататък следват 96 слова и поучения, наредени по годишните празници. Словата са написани по образец на гръцките - с увод, текст, тълкуване и поучение, на риторичен византийски стил, но по-прост и по-близък до народната реч. Излизайки от евангелски текст, вземайки повод от случки из живота на библейски лица, Софроний хвърля поглед върху съвременния живот, разглежда отношенията между хората, изтъква достойнствата и недостатъците им и им дава съвети и наставления за всекидневния живот: да помагат на ближния, да бъдат благоразумни и търпеливо да понасят несгодите и лишенията, да предпочитат духовните блага пред материалните, да се стремят да развият у себе си от младини душевна и телесна чистота и т.н. Макар пропита с религиозен дух и основана на християнските догми, книгата е близка до действителността, защото рисува картини из семейния, обществения и граждански бит на народа.

Значението й не се изчерпва само с религиозно-нравственото й съдържание, или с това, че е първа печатна книга в нашата книжнина. И преди Неделника има книги с такова съдържание, и преди нея са били напечатани "Абагар" (1651) и "Молитвеный крин" (1806), но тия книги са обикновени, религиозни; в тях личността на автора никъде не изпъква. Съчинението на Софроний е оставило дълбоки следи в националното съзнание на българите. То е възбудило нови идеи и мисли, нови чувства и настроения, отговарящи на новия дух и новото веяние в живота. По език и тенденция то е произведение на епохата на Възраждането. В него е отразена много ярко личността на автора, неговите схващания и възгледи. Освен това, като първа печатна книга, тя е дала подтик за поява на ред други печатни книги. Неделникът се ползувал с голяма популярност. За слабокултурните и необразовани свещеници тя е станала настолна книга, а между народа е известна под простото, но популярно име Софроние. Всеки малко-много просветен човек е считал за необходимо да притежава книгата. Успехът и значението й се вижда от няколкото издания, които има до днес (в 1856 - второ издание, в 1865 - трето, а до 1905 г. още пет издания).

Какво може да се каже още за Софроний? В най-неспокойно време, при най-тежки условия, изложен всеки път на опасности и страдания, Софроний не е забравял своите задължения: обикалял е епархията си, държал е проповеди в неделни и празнични дни, давал е мъдри съвети и напътствия на паството си. Силата и значението на неговите проповеди и поучения се крият не толкова в религиозно нравственото съдържание, колкото във формата, с която те са произнасяни. Той не си служел с отвлечени понятия, а е говорел просто, живо, увлекателно и при това с конкретни примери из живота. До негово време не се е слушала нито църковна служба, нито проповед на български. По-голямата част от духовенството била съвсем неграмотна. Не само свещеници, но и владици не са знаели да четат и пишат. Българският език бил изхвърлен от църквите, хулен и преследван от гръцкото духовенство. Сега този език, зачетен и удостоен с най-голямо внимание от висшия духовник, става национална светиня. С него Софроний поддържал духа на българина, будел националното му чувство, крепял вярата му в по-щастливо бъдеще. С благоговение и възторг народът слушал живителното слово на своя духовен водач. Всички го обичали, всички му се радвали, всички се стичали да чуят мъдрата му реч. С такава популярност, с такова обаяние се е ползвал Софроний. Рядко може да се посочи личност в историята на нашето Възраждане, която да е била така обичана от народа. Тази обич Софроний дължи както на живата си, увлекателна и достъпна проповед, така и на високите морални качества на своята личност. Заслужено той носи името народен пастир и учител.

Лариса Ангелова@всички права запазени
публикувано за първи път в Книгите.бг на 1.11.2009
http://www.knigite.bg/vibration.php?id=240

* Проза, Втъкана песен от Васка Грудева

Да се вслушаш в песента на совалката... Онази, дървената. Същата, която носи в себе си цвета, същността на новата тъкан. Наляво, надясно. И пак наляво. И пак надясно... Прелита над нишките, които ще бъдат основата на нейното творение. А тя ги изпълва с живот, дава им сила, светлина, пренася всеки трепет на тъкачката в нейното платно.

Совалката знаеше всичко за нея. Помнеше несръчните й детски пръстчета. Опитваше се да й помогне в първите неумели опити, беше горда с нея при първата завършена черга. Преживяваше с нея моминските трепети. Будуваше с нея над детската люлка...

А сега печал тегнеше над женската й душа, мъка се вграждаше с всеки полет на совалката. Наляво, надясно. Тя цялата трябваше да се събере в тъканото. Мъката извираше от дълбините на сърцето й, процеждаше се през треперещите, макар и опитни пръсти, достигаше до всяка струна на основата, за да създаде погребалната одежда на любимия. А совалката я предаваше на платното със своята песен.

Тя не можеше да остане с тъгата. Трябваше да я прати там надълбоко, с него. Да остане свободна, но с вечно натежало сърце, да се погрижи за сина им. Да го направи достоен наследник на баща му. Със същото честно лице, със същото любящо сърце, раздаващо се за род и родина.

Сълзите мокреха вече изтъканото. Те попиваха точно там, където беше втъкала символа на неговата любима роза. Онзи храст, под който за първи път се бяха докоснали търсещите им устни, незнаещи още за страст и болка.

Тя прокара ръка през петното. После продължи нататък, където се виждаха стилизираните птички, онези, които я научи да тъче баба й. Още един неизбледнял спомен. Цялата родова памет се поместваше в това единствено платно, което щеше да остане с него, нейния любим.

Чу, че синът й я вика. Тя остави совалката, избърса сълзите, пое дълбоко въздух и пое навън. Там, където я чакаше бъдещето, с гарваново черни разпилени коси, със сини очи, помътнели от мъка, но все още криещи в себе си необуздания блясък, който може би, и него един ден  щяха да отведат там, някъде надалече. Тя преглътна своята мъка, за да може да посрещне неговата и да му покаже как се живее нататък.

Васка Грудева@всички права запазени

* Поезия, Еремия от Йорданка Господинова

Йорданка Господинова

Еремия

Днес ще отворя рано призори,

прозорците и двора ще измия

и гост ще чакам до сами врати,

че змейски ден е – иде Еремия.

Да мине като слънце в моя дом

и в двора със цветята, сред лехите.

Овчарю, прибери стадата в дам –

днес гоним змейове и зли змеици.

Измий се, дрехи нови облечи

и празника ни с песен да прославим,

за здраве нека гайдата ручи –

от болести и зло да се избавим.

А слънцето, огряло над света,

ще пусне сто лъчи, ще стори люлка –

годината ни нека е добра

и плодовита като млада булка.

Йорданка Господинова@всички права запазени

худ. Краси Дойчев

* Поезия, Самодивска обич от Йорданка Господинова

Йорданка Господинова

Самодивска обич

Гръм да удари потайното вричане,

клади разпалих за него в нощта.

Лудо, едно самодивско обичане,

бурно вселява във мен любовта.

С поглед разкъсвам небето неистово,

жадно те пия със жадни очи,

нейде по изгрева, в утрото истинско

моята страст те облива в лъчи.

Как те желая... Денят те орисва

мой да си днес, и во веки веков,

думи магически с пръсти изписвам,

тръпно те чакам... Дали си готов?

Тихо да стъпваш в треви и усои,

сам покорен в самодивска любов,

дом да забравиш и всички порои,

всичко човешко от теб извлекат!

После да чакаш в нощта си обречена

моята обич сред луди луни –

щом самодива-жена е обичана,

люлка ти сплита от лунни лъчи.

Дар ти дарувам с последното вричане,

клади разпалвам и в лунния зов

с боси нозе по жаравата тичам –

ще изгоря в самодивска любов.

Йорданка Господинова@всички права запазени

худ. Краси Дойчев

* Проза, Хоро от Васка Грудева

Тя обичаше да танцува. Танците я увличаха, завладяваха. Попаднала в техните обятия, забравяше за целия свят – и близък, и далечен.

Обичаше не просто танците, а хорáта. Те бяха една нейна страст, която не можеше да обясни с нищо.

Още при първия такт нещо в нея заиграваше, подскачаше, отказваше да стои мирно вътре. Искаше да излезе навън и я повличаше цялата. С устрема на стъпките и красотата на музиката.

А хорá, всъщност знаеше малко – четири пет от най-популярните. Но това не й пречеше, стига да успееше да съчетае ритъма, и тогава постигаше хармонията ... и никой не можеше да я спре. Можеше да играе с часове, едно цяло с музиката, с танца. Едно цяло със себе си..

Предпочиташе бързите хорá. В тях имаше закачка, огън, имаше страст..., непримиримост, съпричастност, имаше доверие към хората наоколо. И колкото повече се ускоряваше ритъма, толкова по-захласната бе тя в танца.

И реши, че е време да разшири познанията си. Знаеше, че тези неща се учат. Можеше да запише в някоя школа. Избра една и за няколко занимания вече знаеше нови хорá, повече на брой от вече познатите. Но новите хора, сякаш й оставаха далечни като нещо наизустено, показано, но не и преживяно....

И се върна тя към нейното хоро, към малкото, но идващо дълбоко нейде от душата й. Там се чуваше и звън на чанове и потропване на геги, жужене на хурки и песен на станове. Усещането идваше отдалеч, сякаш към нея протягаха ръка нейните прадеди. Това й стигаше. Беше родно, близко, обичано, намерило своето място в сърцето й.

Васка Грудева@всички права запазени

* Поезия, Знае баба да бае от Петя Йорданова

Петя Йорданова
Знае баба да бае




Дъсчена портичка с хлопатар,

къща стогодишна, скрита вяра,

двор запустен, онемял,

а на прага баба стара.

Отвътре черен гредоред,

кувьорче бяло над леглото,

прозорче малко, поглед вперило напред,

огледало с дух на старо време, пази и доброто.

С тиква печена

ни бабата гощава,

смее се, облякла старото елече

и с истории ни забавлява.

Побутва въглените в печката с маши,

знае, че надежда реди, а не грях.

Олово в канчето топи.

Бае баба против страх.

И всички гости тръгват си щастливо,

помахва бабата с добри слова.

Портичката хлопва преждело игриво

и на пътя по-спокоен е деня. 

Петя Йорданова@всички права запазени

* Галерии, Българската жена в очите на Димитрина Божилова

На 3-ти септември в село Радуил, Самоков по време на бобения фестивал бе открита изложба с рисунки от Димитрина Божилова. Покрай фолклорните изпълнения и многобройните участници на празника, рисунките са малко лирично отклонение. С над 50 от тях авторката разкрива красотата на българското женско лице, така както я чувства. Образите на различните жени са изграедни с техника тип плакатно рисуване, много стилизирани, подходящи за илюстрация. В тях се вплитат и не съвсем типични български елементи от носията, а се прокрадват и нотки на съвремието. Също така украшенията по главите на поднесените авторови женски символи са заменени с цветя и птици. Красиви цветя, такива, каквито са и българските жени. Всяка от тях със свой уникален стил и аромат. А птиците само подсилват нежността и подчертават чистия овал на лицата им. 

В тази изложба всеки посетител би могъл да открие идеалния образ на българката. А лично за мен и не за първи път, открих неповторимостта на самобитното творчество. Обикновено, човешко, излизащо от сърцето на непредубедения художник и грабващо с изящната простота на рисунъка.

Лариса Ангелова@всички права запазени

* Проза, Пастирът от Катя Михайлова

Пастирът живееше сам. Не знаеше колко са летата, носени от силните му, потъмнели от слънцето рамене, а и това нямаше никакво значение за него. Студените зими, в които палеше огън, за да се сгрее, а компания му правеше само вятърът, разказващ за пътешествията си из далечни земи, се сменяха с пролетни дни, пълни с очакване и после преминаваха в безкрайни топли нощи. Нощи, в които стоеше буден и гледаше звездите, подложил лакът под главата си. После падащите от небето огнени кълба се превръщаха в златни като залеза листа, а той ги събираше и слагаше в постелята си.

Понякога, докато вървеше, пастирът срещаше пътници с уморени лица и нозе, прегърбени от тежестта на времето. Те преминаваха край него, спираха за миг, за да попитат за посоката и продължаваха. Не знаеше защо го питат за посоката. Той познаваше своя път. „Пътища много”, отговаряше им пастирът. „Не зная кой е вашият. Този, тесният, с дребните камъчета по него ще ви отведе в гората. Другият, широкият, със следи от конски копита, вероятно води към селото. Но аз не знам дали е така, защото съм минавал само веднъж по него и не вървях към селото. Сигурно има и други пътища, но не ги познавам и не зная какво ще намерите по тях. А и вие едва ли ще се върнете, за да ми разкажете. Мога единствено да ви посоча пътищата. По кой ще поемете, решавате вие.”

Някои от пътниците пастирът помнеше за кратко. В неговия свят посоките бяха начертани отдавна, толкова отдавна, че началото им се губеше в миналото на вековните планински върхове, но те бяха твърде далеч, за да ги разбере. Срещите му с непознатите се превръщаха в сънища, след това в далечни спомени, а пастирът вече не знаеше дали това наистина се е случило. После потъваше отново в своя свят на дъхави утрини и сурови зими, а в тях животът му бе твърде зает, за да помни сънищата.

Не знаеше колко са летата, преживени от него, но косите му бяха още черни като смолата по дърветата, които накланяха натежалите си клони към водата на студения планински поток. Пастирът познаваше своята долина и я обичаше. Беше дошъл тук като дете, подмамен от някаква странна сила, накарала го да бяга, докато остане без дъх, далеч от селото, където се бе родил. После изгуби пътя за обратно и остана. Не бе оставил в родната си къща нищо, за което да тъжи. А и бе дете и още не знаеше нищо за нещата, които можеше да изгуби. Защото никога не бе ги имал.

Не тъгуваше за лятото, защото знаеше, че то ще дойде пак, ще му намигне и ще скрие палаво прокъсаните му обувки, ще погали босите му крака и ще скочи в реката. Не тъгуваше за хората, защото те идваха и си отиваха, без да му оставят достатъчно време да научи нещо повече за тях освен това, че търсят пътя. Това му стигаше - стигаше му надеждата, че може да им покаже накъде биха могли да вървят.

Пастирът не тъгуваше и за отминалите дни, защото дните му си приличаха и той нямаше причина да очаква, че утре ще бъде по-различно от вчера или днес. Не беше се замислял и за вечността, защото при него нямаше нищо нетрайно.

Той сигурно щеше да живее така, докато косите му побелеят като далечните планински върхове, а те блестяха дори и през лятото, посипани с дебел сняг, под лъчите на слънцето, ако един ден пътят му не бе пресякъл странен пътник. Забеляза високата му фигура отдалеч. Той не вървеше прегърбен като повечето срещани пътници. Не носеше нищо, дори и дървена тояжка, за да помага на нозете си да преодоляват неравната снага на пътя. И все пак, в ръката си държеше нещо, накарало пастира да спре и да почака. Когато пътникът се приближи достатъчно, той видя, че предметът, привлякъл вниманието му, бе цвете. Не беше виждал такова цвете досега. То не приличаше на нито едно от цветята, спотайващи снага под дебелите сенки на дърветата, или на тези, които си шепнеха на своя си език по ливадите наоколо. Беше бяло, с остри бели листа и жълти тичинки в средата.

Спря и зачака непознатия. Той със сигурност търсеше пътя и щеше да го попита, а пастирът щеше да му отговори, че познава своя път. Щеше да му разкаже за пътищата, за които бе чувал и след това да гледа след него, докато се изгуби в лятната омара.

Само че това не се случи. Когато пътникът се доближи до него, не попита нищо. Дори не го погледна. Просто отмина, а пастирът чу как нещо изшумоли под нозете му. Погледът му се насочи надолу и видя цветето. Непознатият, вероятно случайно бе го изпуснал. Наведе се и го взе в ръцете си, инстинктивно търсейки с поглед човека, загубил единственото нещо, носено от него. Но той бе изчезнал. Пастирът знаеше, че всеки път, накъдето и да водеше, виеше снагата си дълго, преди да изчезне от погледа му. Огледа всички пътища, които познаваше, но там нямаше и следа от никого.

Тогава пастирът взе цветето в ръка и го отнесе със себе си.

Нощта се спусна бързо над склоновете и топлата й прегръдка го унесе. Тази нощ сънува странен сън. Присъни му се река, буйна и студена, чиито вълни се надигаха като стени, а на върха на всяка стена от водни струи стоеше цвете. Досущ като цветето, което видя за последно, преди да заспи.

Събуди се, замаян от съня и се огледа наоколо. Всичко бе такова, каквото го познаваше. Но цветето бе изчезнало. Нямаше го под сухите листа, служещи му за постеля. Нямаше го и на зелената трева, чиито стъбла бяха още мокри от сутрешната роса.

За пръв път в живота си пастирът бе изгубил нещо, което бе имал, дори и за кратко. Чувството, което сега бе завладяло душата му, го изуми. Той не познаваше мъката от загубата, защото не бе притежавал нищо. Дори и нещо, изгубено от странник, появил се и изчезнал от нищото. Пастирът усети, че от този миг нататък нямаше да бъде същият. Цветето, което бе държал в ръцете си, щеше да се появява в сънищата му и да пробужда тревожни мисли в душата му.

Макар и отшелник, пастирът бе човек и като всички хора позна за първи път тъгата. И също като всички хора реши, че трябва да намери причината за нея. Реши също, че когато намери причината, тъгата ще си тръгне, а щастието - каквото и да означаваше това, ще се върне.

Имаше само едно нещо, накарало го да спре за миг. Не знаеше пътя. Не знаеше накъде да поеме, за да намери търсеното. Той бе посочвал пътя на изгубените пътници, а сам не знаеше какво да търси. Не познаваше и друг пастир. Нямаше и кой да му разкаже.

Седна на един камък и се замисли. „Цветето, рече сам на себе си, дойде по познатия път. Едва ли би искало да се върне там, би било твърде банално за създание като него. Не съм виждал друго като него в гората, значи не идва от там и няма причина да отиде”. Внезапно взорът му се насочи към скалистите планини, чиито бели дори и през лятото върхове не познаваше. „Бялото цвете отива при своето бяло!”, реши той. Натам е тръгнало!

Вече нямаше сила да го спре по пътя, който виждаше през пелената от слънчеви лъчи. Неговото цвете бе там и той щеше да го намери. Имаше себе си, имаше цялото време на света, защото за пастира времето не значеше нищо и имаше вярата, че краят на това, което той нарече тъга, е там.

Пастирът очакваше поетия път да е различен от тези, които познаваше. Не знаеше как, но трябваше да бъде. Та нали това бе пътят, водещ го към щастието! За негова изненада и този път бе неравен като другите. На места бе широк, посипан с едър планински пясък и камъни, опънали нагорещената си снага до сами тревата, след това се стесняваше и преминаваше под огромните стъбла на вековни дървета, надвесени толкова ниско, че пастирът трябваше да скланя глава, за да премине. После се виеше като змия край пропасти, а пастирът се страхуваше да погледне в тях, за да не изгуби равновесие и историята да завърши, преди да е видял края й.

Дните му минаваха в уморително вървене, а нощите бяха смутени и неспокойни. Тук-таме чуваше наоколо тревожните гласове на горските създания. Връхлитаха го бури, които го оставяха мокър до кости, или изгаряща жега, оставяща го без дъх.

На моменти мисълта да се върне там, където бе оставил себе си, го изкушаваше дотолкова, че краката му отказваха да продължат напред и сякаш го теглеха наобратно. И после отново го обземаше тъгата по изгубеното цвете и той продължаваше яростно напред.

Не знаеше колко бе вървял, но земята под краката му се смени с жълта шума. шумолеше под стъпките му, а след това и с лепкав сняг, стелещ се като килим пред него.

После снегът отстъпи място на бледа и плаха мъничка трева, която набираше сила под безмилостните удари на пролетния дъжд.

Не бе срещал човек от деня, когато изостави мястото, където бе дошъл като дете. Никой не беше го питал за пътя. И тогава той осъзна, че бе се превърнал в един от тези, които търсеха посоката. И онзи непознат, може би също пастир като него, му я бе показал. Не беше му казал какво има там, защото може би и той не знаеше.

Дните и нощите се редуваха, срещайки се само в онзи много тъмен миг, точно преди зазоряване и пастирът вече започваше да губи надежда, че някога ще намери своето цвете. И тогава пътят свърши. Точно така, както внезапно спира летния дъжд и в никакъв случай така, както свършват приказките с предизвестен край...

Пътят пред пастира свърши не по причина на това, че той се бе изморил, а защото се оказа преграден от огромна, висока скала. Пътят явно знаеше това, защото никъде по скалата не се виждаше пролука или процеп, за да направи опит да премине и продължи. Нищо. Само гол, сив камък, чиято снага се издигаше високо в небето.

Пътят бе свършил, но цветето го нямаше там, отбеляза пастирът. Можеше да означава само едно - краят на тъгата му също не беше дошъл. Още по-малко - щастието или поне това, което той бе нарекъл така.

За пръв път в живота си пастирът се замисли дали всички пътища, които бе посочвал на странниците, завършват така. „Нима всичко, което съм знаел, е било безполезно?”, запита се той. „Нима мечтата ми свършва тук?”

Внезапно тъгата и болката от всичко, през което бе преминал, за да стигне дотук, отстъпиха място на силен гняв. Пастирът се изправи и размаха юмрук срещу пътя, виещ се обратно натам, откъдето бе дошъл. В яростта си отметна рязко от почернелите си рамене наметалото, предпазващо го от студа в зимните нощи и от слънцето в летните дни и го хвърли на земята. И тогава... нещо проблесна пред погледа му. В първия миг не бе съвсем сигурен, но секунда след това вече знаеше. Цветето... Цветето, заради което бе дошъл тук, стоеше, закачено на тънка нишка от суровия плат. Бе стояло до него през цялото време, бе издържало пътя, изминат заедно и беше тук.

Той го бе търсил навсякъде около себе си, но не и близо до себе си. Не бе се сетил, че нещо изгубено би могло да бъде просто, изгубено в него. Той бе търсил всякакви пътища наоколо, но не бе видял единствения път, който водеше към него самия...

Дали това бе щастието, пастирът не знаеше. Не знаеше и колко време ще мине до мига, когато щеше започне да се страхува, че ще изгуби отново намереното... Защото така са устроени хората, а пастирът бе човек като всички останали...

Катя Михайлова@всички права запазени

* Поезия, 3. от Ивитал

Ивитал

3.

Бяла, снежно бяла,

с нежна кожа от коприна,

с прелестни форми овални, чисти,

с поглед светъл, бликащ

от очите смарагдено

прозрачно бистри.

Бях те срещнал отдавна,  

но скоро не бях те виждал.

И ето, ти в един ден прекрасен

дойде и остана,

с голямата радост

извираща в мен.

Ивитал@всички права запазени
худ. Краси Дойчев

* Поезия, 1. от Ивитал

Ивитал

1.

С хубав, нежен,

горски букет в ръце

ти пристъпяш

смело напред,

до вчера още дете.

А ти самата фина като цвете,

с аромат омаен и упойващ,

с преголяма нежност,

обич.

Поемам аз букета

и благодарност в моите очи

чете се

и любов в моето сърце.

Едничко, моля се сега -

пази от слана

своята

нежна душа. 

Ивитал@всички права запазени

худ. Краси Дойчев

* Поезия, Теменужен изгрев от Йорданка Господинова

Йорданка Господинова

Теменужен изгрев

На съмване, по теменужни изгреви,

сред бялата омара в утринта,

две самодивски длани непоискани

те мамят в тилилейската гора.

Че е дошло нечуто и неписано,

невярно време в самодивски стан –

по изгрев пак е време за орисване...

Събличаме нощта без капка свян.

Ти, стъпките ми мокри от росата,

последвай вдън вековната гора –

ще те измия в лековити кладенци

и ще наръся с изворна вода.

А там, в усои скрити и потайни,

за нас ще пеят чанове в нощта.

И любовта ни нека е омайна –

да я люлее лудо утринта.

Йорданка Господинова@всички права запазени

худ. Краси Дойчев