* Поезия, Весталка от Йорданка Господинова

   Весталка

   Тежки калдъръми, необходени,

   глъхнещ стон на стъпки уморени,

   дебри и усои, непребродени,

   в дъх на жажда, бурно притаени.

   Устни недолюбени... целувани,

   крадешком, насън по тъмна доба,

   длани недокоснати, милувани

   плахо и потайно в зла прокоба.

   Обич грешна, крита и отричана,

    но желана като първа глътка.

   Мъж, омаян от жена обичана –

   стон, дочут след самодивска стъпка.                                       

                                                Спри, Весталке! Не обсебвай нощите!

                                                Не подпалвай с огъня си дните!

                                                Грешките, не ни показвай – тежки са,

                                                не танцувай с вятъра в очите.                                           

                                                Че любов, която толкоз пъти

                                                е възкръсвала от пепелища,

                                                слънцето ще призове в съня си,

                                                розите ще стъкне на огнище.                                         

                                                После пак отново ще пребъде,

                                                щом след огън жадно оцелее...

                                                Спри, Весталке! И в дъжда пороен

                                                любовта ни вечно ще живее.

Йорданка Господинова @ всички права запазени

художник Красимир Дойчев

* Поезия, Аюрведа от Петя Йорданова

АЮРВЕДА

Ярки светли цветове,
пробиха сивотата на безкрая...
През лоно енергийно на зеница,
душата  литна в светове,
лека като утринна роса.
Нетленна, красотата дива ме опива,
и стели се като сълза щастлива,
от очите на цветя.
И от моите протегнати ръце
два бели гълъба запляскаха с криле
и отлетяха над сивите простори на безкрая.
Дланите поискаха да уловят
Феникса, изплувал от сърцето
иззад палитрата на Боговете,
и да попият аромата на цветята.
Надигна се на пръсти любовта-море,
сякаш да целуне своя цвят - небето,
после стъпи на петите и се сгуши в бреговете.
Капчици вода вятърът довя,
от необятна морска шир
и с дланите я вкусих, без посока.
Тичах боса, към изгрева само,
косите разплисквах, лъчи да попивам,
а времето спря се на моето рамо
и в очите ми взе за се взира: „Не бива,
 цвета на морето с цвета на небето да сливаш.
Никак не ти отива хоризонтите да убиваш”.
Дълго тичах и с обич всичко по пътя обгръщах,
накрая видях: седнала в скута любов -
гърлено плаче да бъде прегръщана.
Но искам да имам сърце, чиито длани да могат
красивата птица да пуснат нагоре.
Нека Фениксът плува в свои простори.
Някой не може, друг не бива да лови
с ръце. Стига само да има сърце
за вселенска любов. Любовта е птица крилата
колко дълго ще я държиш уловена,
преди да умре?
Загребала с дланите младост, измила лицето,
благодарна на Бога,
осъзнах, че не съм от ония,
които някой ще пита: „Какво си,
щом нямаш обич в сърцето?”.
В лятото зрънца радост
нанизах на вятърна шия.
Сплела в плитка косата си,
капчици жива вода, незнайно как,
в душата си взех за причастие.
А там нейде в сини простори
фениксът плува на воля. И морето пак
черупки от миди обръща.
По навик раздава с тях щастие,
и не очаква то да се връща...

Петя Йорданова @ всички права запазени
художник Петя Йорданова

*Литературна критика, "Я, надуй дядо кавала..." от Лариса Ангелова

Надуй, дядо кавала. Не се пести. Не пести от въздуха, от дъха си, от думите. Дори да няма какво да кажеш, остави мелодията да изтече през пръстите. Докато търси онази последна дупка на инструмента. Не песента е важна, а думите. Думите, с които е облечена тя, или по-скоро съблечена. Като първата поезия, хваната в ритъма на сърцето под пролетен дъжд. В косите на любов преходна, мислейки че е вечна. И ръката й топла и нежна да води нанякъде. Нека да е по пътя на живота. Не на поезията.

Пътят в живота понякога е студен. И е цяло геройство дори пресичането на улица, осеяна с опасности. Затова, дядо, вместо да пееш за неща, които отдавна си забравил, изсвири нещо, което помниш. И да не помниш, използвай готовите шаблони. Знам, не знаеш значението на думата шаблон. А за рима, за рима чувал си? За стъпки? Не. Нищо. Спокойствие е нужно, за да започнеш да пишеш. Затова просто си свири. Вслушвай се в думите на другите. От онези на поетите. Не мисли, че ги вадят от речниците. Те са им в главата. Учили са. А емоциите извират от сърцето. И твоето сърце е голямо и нежно, но мелодията ти все не е така, както трябва.

Като на новите поети. Те не знаят, че не са поети, но си мислят, че са. И тях ръката на любовта ги води по живота, но защо си мислят, че ги води към поезията? Тя поезията не излиза от всеки. Да, да. Като свирките и дърветата. Да, не е достатъчно да уловиш нечия ръка в дъжда, да се намокрите до смърт. И след това и цял тон топли хавлии да ви топлят, няма да е същото. Музиката и тя не звучи на студено, неискрена е. Мелодията ще продере тишината, а думите ще се гонят по стените и ще търсят пролука да избягат, защото не могат да стоплят двамата и да грейнат лицата им от любов. А и да излеят чувствата си на хартия, след това да четат написаното и да твърдят, че е поезия. Може. За когото е написано. Не за нас. За нас не е поезия.

А ти си свири, свири си, дядо. Слушам те и си мисля. Кой ли свири на кавал, ако не носи народното в себе си. Геройското, хайдушкото. Ритмите, с които сме отрасли. Може да пеем и да свирим без ноти, те идват от душата и сърцето. Съгласен си. Поезията и тя може да бъде народна. Чуй песните, за какво се говори в тях. Разбираемо, просто написано. За всеки. Всеки да намери радост и да се утеши от мъка.

Свири си, свири. Ако нямаш думи, излей мелодията на живота си. Всеки като те чуе ще я разбере и ще я сравни със своя живот, ще му хареса. Ще го грабне. Ще затаи дъх. Ще се чуди как знаеш само да свириш, а не си ходил да учиш никъде. Идва ти отвътре. Каквото чувстваш, това е твоята мелодия. А като свириш зад чужди думи, на красивата ти музика те приличат на поезия. И да не са – поезия е. Казвам ти! Защо не напишеш няколко свои думи, така както си виртуоз на кавала? Запиши чувствата си. Не само да се досещаме за какво свириш. Нямаш думи? Не се безпокой, ти си народен човек. Ще те разберат. Любовта е за всички. Всички разбират от любов. И от поезия.
А накрая, ще събера думите ти, ще ги подредя и ще ти издам книга. Ще ти направим запис на кавала и готово! Вече си поет!
Влизаш в поезията, дядо! И хайде, сега, хвърли го вече тоя кавал, де! Вземи друг инструмент, по да подхожда на новото ти амплоа. Вземи някоя префърцунена флейта. Не можеш. Ми, тя също като кавала, дядо – с въздух и дупки. Ще улучиш тоновете. Не се кахъри. Я виж, как се справи с думите. Не можеш? Е..., а аз що се трудих да ти събирам мислите в поезия? Хайде, сега, свири нещо по-весело. Имаш си книга, дядо. Книга!  Поет си!

Лариса Ангелова @ всички права запазени

 (повлияно от Ботев и "новите" автори)

* Детска литература, Танцът на дванадесетте от Румяна Пелова

 

ТАНЦЪТ НА ДВАНАДЕСЕТТЕ

Пристига Новата като за бал:

в зелена рокля, с огнена карета.

С дванайсет принца Бог я е венчал,

дванадесет нагиздени момчета.

 

Със първия тъче тя губер мек

и после го застила по земята.

Стоят на топло куче и човек,

защото са замръзнали полята.

 

Със втория за вино и любов

във приказката наша става дума.

И млад, и стар долавят този зов,

застигне ли ги в къщи и на друма.

 

Със принца Март посрещат пролетта.

Когото кукувица го закука,

късмет му носи, сбъдва му мечта,

несбъднатото хвърля на боклука.

 

С четвъртия разлиства дървеса

и цветове след себе си посажда.

С дъждовните и мокри небеса

тя утаява всяка чужда жажда.

 

А с петия? Той толкова е фин!

Магия светла правят на Земята.

Танцува валс със своя принц любим

сред буйната забрава на житата.

 

Със шестия е самодива тя.

До тъмно по поляните палуват.

Събират свежи билки и цветя,

с отвари после болки да лекуват.

 

Със седмия прибира урожай.

Светулки им проблясват в тъмнината.

В огньове с неугасналата жар

мамул изпечен хвърля аромати.

 

И идва Август, месецът засмян,

със който се отдават на морето.

По нея той е от любов пиян,

защото е заченала детето,

 

което със Септември ще роди

и с много нежни ласки ще отгледа.

Тогава от вселената звезди

ще сбъдват чудесата за последно.

 

С десетия пак губер ще тъче –

в златисто и червено – много пъстър.

Природата в кафтан ще облече

и дарове градински ще откъсне.

 

Ноември ще посрещне с радост тук,

със дългото и циганското лято.

Ще пее песен звънкият капчук,

с която ще приспива пак житата.

 

И ето го Декември – горд юнак,

облякъл на гърба си бяла риза,

нахлупил пухкав Коледен калпак,

за своята невеста носи низа

 

от палави снежинки с кръгче лед.

Той с обич шията й ще закичи.

И после, като истински поет

на Бъдника словата ще нарича:

 

„ Да бъде Нова, Мирна и Добра,

каквато бе и Старата година.

И също като в детската игра,

по пъпка дрян за всекиго да има!”

 

 

Румяна Пелова @ всички права запазени