Пастирът живееше сам. Не знаеше колко са летата, носени от силните му, потъмнели от слънцето рамене, а и това нямаше никакво значение за него. Студените зими, в които палеше огън, за да се сгрее, а компания му правеше само вятърът, разказващ за пътешествията си из далечни земи, се сменяха с пролетни дни, пълни с очакване и после преминаваха в безкрайни топли нощи. Нощи, в които стоеше буден и гледаше звездите, подложил лакът под главата си. После падащите от небето огнени кълба се превръщаха в златни като залеза листа, а той ги събираше и слагаше в постелята си.
Понякога, докато вървеше, пастирът срещаше пътници с уморени лица и нозе, прегърбени от тежестта на времето. Те преминаваха край него, спираха за миг, за да попитат за посоката и продължаваха. Не знаеше защо го питат за посоката. Той познаваше своя път. „Пътища много”, отговаряше им пастирът. „Не зная кой е вашият. Този, тесният, с дребните камъчета по него ще ви отведе в гората. Другият, широкият, със следи от конски копита, вероятно води към селото. Но аз не знам дали е така, защото съм минавал само веднъж по него и не вървях към селото. Сигурно има и други пътища, но не ги познавам и не зная какво ще намерите по тях. А и вие едва ли ще се върнете, за да ми разкажете. Мога единствено да ви посоча пътищата. По кой ще поемете, решавате вие.”
Някои от пътниците пастирът помнеше за кратко. В неговия свят посоките бяха начертани отдавна, толкова отдавна, че началото им се губеше в миналото на вековните планински върхове, но те бяха твърде далеч, за да ги разбере. Срещите му с непознатите се превръщаха в сънища, след това в далечни спомени, а пастирът вече не знаеше дали това наистина се е случило. После потъваше отново в своя свят на дъхави утрини и сурови зими, а в тях животът му бе твърде зает, за да помни сънищата.
Не знаеше колко са летата, преживени от него, но косите му бяха още черни като смолата по дърветата, които накланяха натежалите си клони към водата на студения планински поток. Пастирът познаваше своята долина и я обичаше. Беше дошъл тук като дете, подмамен от някаква странна сила, накарала го да бяга, докато остане без дъх, далеч от селото, където се бе родил. После изгуби пътя за обратно и остана. Не бе оставил в родната си къща нищо, за което да тъжи. А и бе дете и още не знаеше нищо за нещата, които можеше да изгуби. Защото никога не бе ги имал.
Не тъгуваше за лятото, защото знаеше, че то ще дойде пак, ще му намигне и ще скрие палаво прокъсаните му обувки, ще погали босите му крака и ще скочи в реката. Не тъгуваше за хората, защото те идваха и си отиваха, без да му оставят достатъчно време да научи нещо повече за тях освен това, че търсят пътя. Това му стигаше - стигаше му надеждата, че може да им покаже накъде биха могли да вървят.
Пастирът не тъгуваше и за отминалите дни, защото дните му си приличаха и той нямаше причина да очаква, че утре ще бъде по-различно от вчера или днес. Не беше се замислял и за вечността, защото при него нямаше нищо нетрайно.
Той сигурно щеше да живее така, докато косите му побелеят като далечните планински върхове, а те блестяха дори и през лятото, посипани с дебел сняг, под лъчите на слънцето, ако един ден пътят му не бе пресякъл странен пътник. Забеляза високата му фигура отдалеч. Той не вървеше прегърбен като повечето срещани пътници. Не носеше нищо, дори и дървена тояжка, за да помага на нозете си да преодоляват неравната снага на пътя. И все пак, в ръката си държеше нещо, накарало пастира да спре и да почака. Когато пътникът се приближи достатъчно, той видя, че предметът, привлякъл вниманието му, бе цвете. Не беше виждал такова цвете досега. То не приличаше на нито едно от цветята, спотайващи снага под дебелите сенки на дърветата, или на тези, които си шепнеха на своя си език по ливадите наоколо. Беше бяло, с остри бели листа и жълти тичинки в средата.
Спря и зачака непознатия. Той със сигурност търсеше пътя и щеше да го попита, а пастирът щеше да му отговори, че познава своя път. Щеше да му разкаже за пътищата, за които бе чувал и след това да гледа след него, докато се изгуби в лятната омара.
Само че това не се случи. Когато пътникът се доближи до него, не попита нищо. Дори не го погледна. Просто отмина, а пастирът чу как нещо изшумоли под нозете му. Погледът му се насочи надолу и видя цветето. Непознатият, вероятно случайно бе го изпуснал. Наведе се и го взе в ръцете си, инстинктивно търсейки с поглед човека, загубил единственото нещо, носено от него. Но той бе изчезнал. Пастирът знаеше, че всеки път, накъдето и да водеше, виеше снагата си дълго, преди да изчезне от погледа му. Огледа всички пътища, които познаваше, но там нямаше и следа от никого.
Тогава пастирът взе цветето в ръка и го отнесе със себе си.
Нощта се спусна бързо над склоновете и топлата й прегръдка го унесе. Тази нощ сънува странен сън. Присъни му се река, буйна и студена, чиито вълни се надигаха като стени, а на върха на всяка стена от водни струи стоеше цвете. Досущ като цветето, което видя за последно, преди да заспи.
Събуди се, замаян от съня и се огледа наоколо. Всичко бе такова, каквото го познаваше. Но цветето бе изчезнало. Нямаше го под сухите листа, служещи му за постеля. Нямаше го и на зелената трева, чиито стъбла бяха още мокри от сутрешната роса.
За пръв път в живота си пастирът бе изгубил нещо, което бе имал, дори и за кратко. Чувството, което сега бе завладяло душата му, го изуми. Той не познаваше мъката от загубата, защото не бе притежавал нищо. Дори и нещо, изгубено от странник, появил се и изчезнал от нищото. Пастирът усети, че от този миг нататък нямаше да бъде същият. Цветето, което бе държал в ръцете си, щеше да се появява в сънищата му и да пробужда тревожни мисли в душата му.
Макар и отшелник, пастирът бе човек и като всички хора позна за първи път тъгата. И също като всички хора реши, че трябва да намери причината за нея. Реши също, че когато намери причината, тъгата ще си тръгне, а щастието - каквото и да означаваше това, ще се върне.
Имаше само едно нещо, накарало го да спре за миг. Не знаеше пътя. Не знаеше накъде да поеме, за да намери търсеното. Той бе посочвал пътя на изгубените пътници, а сам не знаеше какво да търси. Не познаваше и друг пастир. Нямаше и кой да му разкаже.
Седна на един камък и се замисли. „Цветето, рече сам на себе си, дойде по познатия път. Едва ли би искало да се върне там, би било твърде банално за създание като него. Не съм виждал друго като него в гората, значи не идва от там и няма причина да отиде”. Внезапно взорът му се насочи към скалистите планини, чиито бели дори и през лятото върхове не познаваше. „Бялото цвете отива при своето бяло!”, реши той. Натам е тръгнало!
Вече нямаше сила да го спре по пътя, който виждаше през пелената от слънчеви лъчи. Неговото цвете бе там и той щеше да го намери. Имаше себе си, имаше цялото време на света, защото за пастира времето не значеше нищо и имаше вярата, че краят на това, което той нарече тъга, е там.
Пастирът очакваше поетия път да е различен от тези, които познаваше. Не знаеше как, но трябваше да бъде. Та нали това бе пътят, водещ го към щастието! За негова изненада и този път бе неравен като другите. На места бе широк, посипан с едър планински пясък и камъни, опънали нагорещената си снага до сами тревата, след това се стесняваше и преминаваше под огромните стъбла на вековни дървета, надвесени толкова ниско, че пастирът трябваше да скланя глава, за да премине. После се виеше като змия край пропасти, а пастирът се страхуваше да погледне в тях, за да не изгуби равновесие и историята да завърши, преди да е видял края й.
Дните му минаваха в уморително вървене, а нощите бяха смутени и неспокойни. Тук-таме чуваше наоколо тревожните гласове на горските създания. Връхлитаха го бури, които го оставяха мокър до кости, или изгаряща жега, оставяща го без дъх.
На моменти мисълта да се върне там, където бе оставил себе си, го изкушаваше дотолкова, че краката му отказваха да продължат напред и сякаш го теглеха наобратно. И после отново го обземаше тъгата по изгубеното цвете и той продължаваше яростно напред.
Не знаеше колко бе вървял, но земята под краката му се смени с жълта шума. шумолеше под стъпките му, а след това и с лепкав сняг, стелещ се като килим пред него.
После снегът отстъпи място на бледа и плаха мъничка трева, която набираше сила под безмилостните удари на пролетния дъжд.
Не бе срещал човек от деня, когато изостави мястото, където бе дошъл като дете. Никой не беше го питал за пътя. И тогава той осъзна, че бе се превърнал в един от тези, които търсеха посоката. И онзи непознат, може би също пастир като него, му я бе показал. Не беше му казал какво има там, защото може би и той не знаеше.
Дните и нощите се редуваха, срещайки се само в онзи много тъмен миг, точно преди зазоряване и пастирът вече започваше да губи надежда, че някога ще намери своето цвете. И тогава пътят свърши. Точно така, както внезапно спира летния дъжд и в никакъв случай така, както свършват приказките с предизвестен край...
Пътят пред пастира свърши не по причина на това, че той се бе изморил, а защото се оказа преграден от огромна, висока скала. Пътят явно знаеше това, защото никъде по скалата не се виждаше пролука или процеп, за да направи опит да премине и продължи. Нищо. Само гол, сив камък, чиято снага се издигаше високо в небето.
Пътят бе свършил, но цветето го нямаше там, отбеляза пастирът. Можеше да означава само едно - краят на тъгата му също не беше дошъл. Още по-малко - щастието или поне това, което той бе нарекъл така.
За пръв път в живота си пастирът се замисли дали всички пътища, които бе посочвал на странниците, завършват така. „Нима всичко, което съм знаел, е било безполезно?”, запита се той. „Нима мечтата ми свършва тук?”
Внезапно тъгата и болката от всичко, през което бе преминал, за да стигне дотук, отстъпиха място на силен гняв. Пастирът се изправи и размаха юмрук срещу пътя, виещ се обратно натам, откъдето бе дошъл. В яростта си отметна рязко от почернелите си рамене наметалото, предпазващо го от студа в зимните нощи и от слънцето в летните дни и го хвърли на земята. И тогава... нещо проблесна пред погледа му. В първия миг не бе съвсем сигурен, но секунда след това вече знаеше. Цветето... Цветето, заради което бе дошъл тук, стоеше, закачено на тънка нишка от суровия плат. Бе стояло до него през цялото време, бе издържало пътя, изминат заедно и беше тук.
Той го бе търсил навсякъде около себе си, но не и близо до себе си. Не бе се сетил, че нещо изгубено би могло да бъде просто, изгубено в него. Той бе търсил всякакви пътища наоколо, но не бе видял единствения път, който водеше към него самия...
Дали това бе щастието, пастирът не знаеше. Не знаеше и колко време ще мине до мига, когато щеше започне да се страхува, че ще изгуби отново намереното... Защото така са устроени хората, а пастирът бе човек като всички останали...
Катя Михайлова@всички права запазени
