Весталка
Тежки
калдъръми, необходени,
глъхнещ
стон на стъпки уморени,
дебри
и усои, непребродени,
в дъх
на жажда, бурно притаени.
Устни
недолюбени... целувани,
крадешком,
насън по тъмна доба,
длани
недокоснати, милувани
плахо
и потайно в зла прокоба.
Обич
грешна, крита и отричана,
но
желана като първа глътка.
Мъж,
омаян от жена обичана –
стон,
дочут след самодивска стъпка.
Спри,
Весталке! Не обсебвай нощите!
Не
подпалвай с огъня си дните!
Грешките,
не ни показвай – тежки са,
не
танцувай с вятъра в очите.
Че
любов, която толкоз пъти
е
възкръсвала от пепелища,
слънцето
ще призове в съня си,
розите
ще стъкне на огнище.
После
пак отново ще пребъде,
щом
след огън жадно оцелее...
Спри,
Весталке! И в дъжда пороен
любовта
ни вечно ще живее.
Йорданка Господинова @ всички права запазени
художник Красимир Дойчев