*Възрожденци, Похвално слово за...(Григорий Цамблак)

В старата българска литература има не малко похвални слова за светци, царе и духовници. Ако най-ярките и запомнящи се текстове от този период са тези на патриарх Евтимий, писани за вдигане духа на българския народ и да послужат на Иван Шишман за укрепване мощта на държавата, то цялото творчество на Григорий Цамблак е едно голямо похвално слово за... България. За българската книжнина и славянска писменост.

Той е най-бележитият ученик на Евтимий и в текстовете му се прокрадват нови, много по-реалистични похвати, срещани още в биографията на неговия учител и житията на редица светци. Той е първият български писател, който обръща внимание на детайлите в разказите си, на подробностите от битието, дори незначителните, има и описание на природата. За него някои литературоведи твърдят, че пръв е дал реалистичен образ на българската жена в литературата. 

Животът на Цамблак е интересен и наситен със събития. По-скоро бурен и изпълнен с много авантюри. Но и времето, в което е живял и поста, който е заемал, не биха могли да променят биографията му. Той произхожда от знатен род, споменаван не рядко в историческите паметници и дал няколко видни сановници и духовници. Роден е през 1364 г. в Търново. Призванието му било предопределено от рано. Подобно на Теодосий Търновски, Евтимий, Григорий Синаит и Киприян, Цамблак престоял известно време в Света гора - най-висшата богословска и монашеска школа. След погрома на Търново заминава за Цариград. Там заема видна служба при патриарха. Младият духовник бил вече йеромонах и патриаршески синкел. Отличие, с което бил награден и чичо му Киприян, руски митрополит. Поставянето на двама представители на знатния род на тази позиция означавало само едно - да бъдат посредници по особено важни поръчки между патриарха и подчинените му славянски църкви. Разбира се и да заемат овакантени архиепископски катедри. Което не закъсняло. Още през 1401 год. Цамблак е изпратен в Молдова да изглади стара вражда между молдовката църква и патриаршията. В Молдова се застоява по-дълго и често е държал проповеди на български. Сближаването на Цамблак с молдовския митрополит не се харесало на цариградския патриарх и той снел благоволението си от него. От този момент настъпват редица превратности в живота на духовника. Цамблак става презвитер на великата молдовлахайска църква и се прочува като добър оратор и писател. През 1403 год. е назначен за игумен на Нямцовския манастир като кръстил храма към него Възнесение, в памет на търновската катедрала – майка на църквите в българското царство. „Нямцовският манастир е прославен в културната история на Румъния, за който може да се твърди, че е създаден от Цамблак”, по думите на Яцимирски, Минко Генов и Г.Константинов. В този манастир той преписва редица ръкописи с различно съдържание със стриктно прилагане на търновския правопис.

През 1406 год. Цамблак е поканен от чичо си Киприян в Москва. Скоро сред това заминава за Сърбия при Стефан Лазаревич, при когото се били приютили и други български книжовници. Тук той написва житието на Стефан Денчански. През 1409 год. заминава отново за Русия. През 1414 год. е провъзгласен за Киевски митрополит. Киев е бил под властта на литовския княз Витов. Витов го изпраща в Цариград за да получи признание от патриарха. Патриархът не само не удовлетворил Цамблак и литовския княз, но и отлъчил опасния българин. През 1415 год. бил отново избран и признат от киевския духовен събор, което предизвикало остра реакция от страна на московския митрополит и патриарха. Това не спряло Цамблак, той заемал достойно митрополитската си катедра.

Цамблак е имал силно влияние върху литовския княз. Откроявал се не само с борбения си дух. През 1418 год. Витов го изпраща на чело на делегация за събора в Констанца, свикан от император Сигизмунд и папа Йоан ХІІІ за премахване разкола в католическата църква. И за осъждане на Йоан Хус и Иероним Пражки. Ролята на Цамблак в тези събития е била чисто дипломатическа. Не е ясно дали е гласувал за изгарянето на двамата разколници, но се знае че живота и дейността на писателят е била насочена към единение на църквата. Като представител на православната църква на този събор, независимо от търканията с цариградския патриарх е бил посрещнат с цялата си делегация много тържествено от самият крал, съпроводен от епископи и различни пратеници с големи почести. Папата го приема на аудиенция. По-късно речта на Цамблак е прочетена на латински, удостоверяваща желанието за църковна уния под главенството на всеобщата римска църква. „Речта на Цамблак дишаше с простотата си, с дух на благочестие и в същото време с гореща жажда за уния.” – така описва срещата съвременникът Райхентал. Така и красноречието на писателят е могло да се прояви пред най-блестящата и елитна аудитория, каквато познава света.

След тази важна мисия Цамблак се връща в Киев, но положението му било разклатено, напуска катедралата и се връща в Нямцовския манастир в Молдова. Където близо три десетилетия се посвещава на книжнината. Той пише, превежда  и редактира, както подобава на ученик на Евтимий и закрепва все по-здраво славянската книжовна традиция всред румънците и измествал латинската. Умира през 1450 год. в своя манастир, където е погребан.

Въпреки изпълненият си с превратности живот, той оставя обемно книжно наследство - над 40 произведения, принос не само в българската, но и в руската, сръбската и румънската литератури. В зависимост от тематиката и хронологията на създаване на текстовете, те могат да се разделят на четири групи, от които са по-известни и значими съответно: „Житие на Стефан Дечански”, разказ за пренасяне мощите на св.Петка от Търново във Видин и Сърбия, служба за същата светица, „Житие-мъчение на Йоан Нови Сучавски”, „Похвално слово за Димитър Солунски”, „Надгробно слово за митрополит Киприян”, „Похвално слово за Патриарх Евтимий Търновски”, „Слово за отсичане главата на Йоан кръстител”, „Слово за митрополит Киприян”. Отделно той оставя богато наследство от проповеди с общохристиянска тематика.

Един живот, изпълнен с отдаване на словото. И не защото е бил духовник по промисъл, а защото е бил духовник по призвание. Няма друг български писател с толкова наситен духовен живот, изпълнен с пътуване по църковни мисии. За широката си и обществена и книжовна дейност Григорий Цамблак може да се нарече общ славянски писател. Оставил книжно наследство в четири страни – Сърбия, Молдова, Русия и България. Но той е преди всичко български писател, не само по произход.

 Цамблак е не само най-добрият и талантлив ученик на Патриарха, но и най-ревностният последовател на търновската школа и книжовната реформа. Затова творчеството му не може да се разглежда извън тази школа, нещо повече, самият той е неин ярък представител, с което школата заема трайни позиции в четирите литератури.

С огромния си обхват на книжовна дейност той е прототип на истинската ренесансова личност. Надхвърля тесногръдието на средните векове, подава ръка на едва възникналото течение в западна Европа. Като похвалното слово за Евтимий, в което с живия си и образен език се отдалечава от скованата и задължителна форма. В него описва много действителни случки и важни моменти от живота на Второто българско царство, а с това то има не само литературна, но и историческа стойност. Макар образа на Евтимий на моменти да е идеализиран и да личат нотки на лиричен романтизъм, с това пресъздава идеала на писателят за особено важната мисия на главата на българската църква, на бащата на народа, носител на борбеност и стремеж към свобода в една крайно напрегната и неблагоприятна историческа действителност. Но в която българската писменост, книжнина и дух не са се изгубили. Или просто, Похвално Слово за България.

Лариса Ангелова@всички права запазени

публикувано за първи път в Книгите.бг на  20.05.2010

http://www.knigite.bg/vibration.php?id=392

*Възрожденци, Софроний Врачански

Софроний Врачански (поп Стойко Владиславов) е роден през 1739 г. в Котел. Учи в килийно училище в родния си град, а през 1762 г. е ръкоположен за свещеник. Среща се с Паисий Хилендарски и прави два преписа на "История славяноболгарская". На два пъти посещава Света гора. След сблъсък с местните първенци през 1792 г. напуска Котел.
Едва ли има българин, който да не е запознат в детайли с живота на Софроний Врачански. И дали има друг български възрожденски писател, който да има неговия наситен със събития живот. Не само наситен, а дори умишлено търсен и ако Софроний беше жив, щеше да каже, че не би могъл да живее по друг начин, времето и събитията са го изисквали. Но дали зад скромността на този, наистина велик и толкова  обикновен човек не се крие силна воля, желание за себе утвърждаване, силна и мощна вяра не само в православната църква, но и в себе си като обикновен човек. Дали не се е припокрила личността му с църковната дейност, защото избирайки пътя на духовник, той трябва и не може да си позволи да не живее  по този начин. Духовността му не е затворена в проповедите, в молитвите, в църковните книги, одеждите за светлите празници, не е затворена между стените на неговата църковна обител и задължения. Тя излиза навън и той до края на живота си я следва, защото не може да бъде друг. Колко автори и писатели от тази епоха припокриват духовното си поприще и дълг с действителния си живот? Може би е имало  и други и от тях за съжаление не е останала следа. А Софроний, Софроний е по-могъщ от могъщ владетел, по силен от силните, защото за него е важен човека, този който му се доверява, когото ще хване за ръка, когото ще утеши във време, в което брат брату не се е доверявал. А той е намирал за всеки добра дума, отстоявал е не само възгледите си, но е носел и отговорност за последствията от деянията си. Да, ще признаете, ако прочетете биографията му, не тази с която са се занимавали години наред литературоведите и критиците, а онази тънка книжка, която познава всеки от нас –„Житие и страдания грешнаго Софрония”. Таза книга, подплатена с целия му литературен и духовен живот разкриват огромната дълбочина на духа на този необикновен българин, който би могъл по силата на своето духовно внушение и наследство, останало за нас, да се мери със световните философи, с личности, които дори не са имали неговия труден живот. И тази дълбока философия, възникнала от наглед простичките неща, при изпълнение на избраната от него самия мисия, създават дълбоката му, правдива и човешка философия.

Биографичните сведения разкриват най-добре не само вътрешния портрет на Софроний, а на целия ни народ. Софроний понасял твърдо, безропотно и със стоическо търпение страданията, прекланяйки глава пред неумолимия закон на съдбата. Той бил безпомощен да се бори със злото. "Нека буде" - с тия примирителни думи той е посрещал всичко, което му било отредено да преживее. В негово лице се очертава релефно образът на народа, измъчен и подтиснат под двойното иго, смирено понасящ това иго. Колкото и скромен да е бил и благочестив Софроний, намерил е сили пред житейските неправди и всичките превратности на съдбата не са могли да сломят непоколебимата му воля или да го разколебаят. Друго качество, което го е издигало над останалите духовници и обикновени хора е неговата любознателност, стремежът му към просвета и образование. Във време на мъртвило и крайна неграмотност, рядко може да се посочи личност, която с такъв жар, с такава ревност да се е стремила към самообразование и към самоусъвършенстване. Софроний не се е ограничил само със знанията от килийното училище, а чрез труд и постоянство се заел да разшири познанията си и да се сдобие с необходимото за бъдещата му дейност, да вникне в съвременната си действителност, да схване отрицателните й страни и да ги разкрие в своите проповеди и съчинения.

Не е достатъчно да се каже, че Софроний Врачански върви и по стъпките на своя предшественик Паисий Хилендарски. Вдъхновеното слово на Паисий не е засегнало никого така силно, колкото Софроний. Мисълта за пробуждане на българския народ, за разпространение на просвета и знания е въодушевила младия свещеник и начертала бъдещата му дейност. След като се срещнал с Паисий и след като преписал историята му, той вече е дълбоко проникнат от съзнанието за отечествен дълг и народополезна дейност. Чувствувал е своята кръвна връзка с народа си, виждал е тежкото му положение, схващал е духовните му нужди и се помъчил, с каквото може да му бъде полезен. Софроний е бил истински духовен пастир, истински божи служител. С високите качества на своята натура той въплъщавал християнския идеал: никого не обиждал, никога не отвръщал на злото със зло, помагал на ближния, бил честен и безкористен. За него свещеническия сан не е бил средство за лични облаги и забогатяване, както са мислили за този сан другите свещеници, както е гледало и мислило гръцко духовенство.

А да си представим поне за миг Възраждането и възрожденската литература без неговото присъствие? Той е една от ярките звезди на възрожденския небосклон, появила се в точния момент, от нуждата народа да има своя пастир. Не само духовен пастир, а и водач в църковните и революционни действия. Защото знанието, подплатено с истинската философия на живота търси своя неизбежен  изход - народът не трябва само да вярва, а наистина да вярва, че и неговият ден идва и това зависи само от него самият. От дейността на един, от дейността на всички, от съзнанието че сме едно цяло, че имаме една история, с която да се гордеем и име, което да носим с гордост – българи.

Малко е да се пише за Софроний, че е само духовен деятел или книжовник през определен период от живота си и до края. Служи в Анхиалска епархия, а през 1794 г. е ръкоположен за врачански епископ под името Софроний. Занимава се освен с духовни дела и с обществена дейност. Занимава се освен с духовните дела, с обществена дейност, от която не може да остане настрана. Размириците в Северозападна България по времето на Осман Пазвантооглу го принуждават да напусне Враца и да се установи във Видин, и този период като че ли незабележимо направлява целия му живот, който ще помним, не само защото е бил принуден постоянно да се мести от град в град, а защото заради тези размирни времена е имал възможността да опознае народа си отблизо. Да страда вместо него, да помага, да разбира, да милее и да желае повече от всичко, да е достоен за народа си, да е достоен за поста, който заема и пътя който си е избрал. Тази част от живота му е белязана от дълбокото човешко проникновение в психиката на народа ни, прониква дълбоко в съкровените му мечти и показва сила на духа да се бори с примирението, с робското покорство, за освобождаването на духа, а човек е свободен, когато е свободен в мислите и мечтите си. Софроний е пастир на своето паство през целия си живот, дори и по-късно, когато е принуден да замине в Букурещ.

През Руско турската война (1806-1812) Софроний е представител на българите пред руското командване. Представител е и на българските книжовници и обществени деятели на българското пробуждане. Умира в Букурещ през 1813 г. След Паисий Хилендарски, Софроний Врачански е втората ключова фигура на ранното българско Възраждане и основна фигура във втория период на българското Просвещение. Съставя значителните си за времето, историята и литературата т.нар. Видински сборници (1802), както и ред други с религиозно и нравствено съдържание, с които определя идейно-естетичския идеал и жанрово-стилистическите форми на нашето Просвещение, на традициите, които създава в нравствено-дидактическата и мемоарно-документалната ни проза до средата на XIX век. Софроний поставя началото и на новобългарската печатна книга - "Неделник" (1806). Софроний се занимава с книжовна дейност и в Букурещ. Тук той написва съчиненията си "Кириакодромион" или "Неделник", "Исповеданiе православной веры", "Житие и страданiя" и "Театрон политикон или Гражданское позорище". Но големият му принос в новобългарската литература е автобиографичната повест "Житие и страдания грешнаго Софрония", публикувана през 1861 във в. "Дунавски лебед" на Г. С. Раковски.

Всички съчинения на Софроний, освен „Неделник” са ръкописни, преписвани от  хора, милеещи за род и родина. В Букурещ Софроний се е намирал при по-добри условия, затова се е погрижил да даде по-широко разпространение на най-големия си труд, да направи своите проповеди и наставления достояние на по-широк кръг от хора. Неделникът е напечатан в Римник (Влашко) през 1806 год. Софроний почерпил материал за книгата си от гръцки и славянски съчинения. Не може обаче точно да се определи от кои съчинения и в какъв размер се е ползвал. Главен източник му е било съчинението на Никифор Теотокис - Κνριακοδρομιον, преведено и на руски (Москва 1796 г.). Софроний превеждал направо от оригинала, но не всичко, а онова, което му харесвало и което отговаряло на целта. Много слова и поучения той е взел от други книги - най-често от дамаскини. Тук се срещат и подобни от първия му труд - от "Поученiя и словосказанiя". Преди да излезе книгата, Софроний се обърнал с напечатан позив към българските търговци във Влашко, в който ги моли за подкрепа и обяснява, че е превел тази книга от славянски и гръцки на прост български език, та да разберат божия закон и простите неучени хора, и жените, и децата -"Понеже нашея книга по славянски старий язик написана ест, а не разумяват простии человеци закон божий, много и священници не разумяват". Такива книги, казва той, имат гърците, сърбите, власите и други народи, само бедните българи нямат. Неделникът почва с предговор, в който Софроний говори за нуждата от просвета и съветва свещениците да прочитат съответното слово на верующите всяка неделя и през всички празници, за да разберат и те нашата православна вяра. По-нататък следват 96 слова и поучения, наредени по годишните празници. Словата са написани по образец на гръцките - с увод, текст, тълкуване и поучение, на риторичен византийски стил, но по-прост и по-близък до народната реч. Излизайки от евангелски текст, вземайки повод от случки из живота на библейски лица, Софроний хвърля поглед върху съвременния живот, разглежда отношенията между хората, изтъква достойнствата и недостатъците им и им дава съвети и наставления за всекидневния живот: да помагат на ближния, да бъдат благоразумни и търпеливо да понасят несгодите и лишенията, да предпочитат духовните блага пред материалните, да се стремят да развият у себе си от младини душевна и телесна чистота и т.н. Макар пропита с религиозен дух и основана на християнските догми, книгата е близка до действителността, защото рисува картини из семейния, обществения и граждански бит на народа.

Значението й не се изчерпва само с религиозно-нравственото й съдържание, или с това, че е първа печатна книга в нашата книжнина. И преди Неделника има книги с такова съдържание, и преди нея са били напечатани "Абагар" (1651) и "Молитвеный крин" (1806), но тия книги са обикновени, религиозни; в тях личността на автора никъде не изпъква. Съчинението на Софроний е оставило дълбоки следи в националното съзнание на българите. То е възбудило нови идеи и мисли, нови чувства и настроения, отговарящи на новия дух и новото веяние в живота. По език и тенденция то е произведение на епохата на Възраждането. В него е отразена много ярко личността на автора, неговите схващания и възгледи. Освен това, като първа печатна книга, тя е дала подтик за поява на ред други печатни книги. Неделникът се ползувал с голяма популярност. За слабокултурните и необразовани свещеници тя е станала настолна книга, а между народа е известна под простото, но популярно име Софроние. Всеки малко-много просветен човек е считал за необходимо да притежава книгата. Успехът и значението й се вижда от няколкото издания, които има до днес (в 1856 - второ издание, в 1865 - трето, а до 1905 г. още пет издания).

Какво може да се каже още за Софроний? В най-неспокойно време, при най-тежки условия, изложен всеки път на опасности и страдания, Софроний не е забравял своите задължения: обикалял е епархията си, държал е проповеди в неделни и празнични дни, давал е мъдри съвети и напътствия на паството си. Силата и значението на неговите проповеди и поучения се крият не толкова в религиозно нравственото съдържание, колкото във формата, с която те са произнасяни. Той не си служел с отвлечени понятия, а е говорел просто, живо, увлекателно и при това с конкретни примери из живота. До негово време не се е слушала нито църковна служба, нито проповед на български. По-голямата част от духовенството била съвсем неграмотна. Не само свещеници, но и владици не са знаели да четат и пишат. Българският език бил изхвърлен от църквите, хулен и преследван от гръцкото духовенство. Сега този език, зачетен и удостоен с най-голямо внимание от висшия духовник, става национална светиня. С него Софроний поддържал духа на българина, будел националното му чувство, крепял вярата му в по-щастливо бъдеще. С благоговение и възторг народът слушал живителното слово на своя духовен водач. Всички го обичали, всички му се радвали, всички се стичали да чуят мъдрата му реч. С такава популярност, с такова обаяние се е ползвал Софроний. Рядко може да се посочи личност в историята на нашето Възраждане, която да е била така обичана от народа. Тази обич Софроний дължи както на живата си, увлекателна и достъпна проповед, така и на високите морални качества на своята личност. Заслужено той носи името народен пастир и учител.

Лариса Ангелова@всички права запазени
публикувано за първи път в Книгите.бг на 1.11.2009
http://www.knigite.bg/vibration.php?id=240