* Проза, Втъкана песен от Васка Грудева

Да се вслушаш в песента на совалката... Онази, дървената. Същата, която носи в себе си цвета, същността на новата тъкан. Наляво, надясно. И пак наляво. И пак надясно... Прелита над нишките, които ще бъдат основата на нейното творение. А тя ги изпълва с живот, дава им сила, светлина, пренася всеки трепет на тъкачката в нейното платно.

Совалката знаеше всичко за нея. Помнеше несръчните й детски пръстчета. Опитваше се да й помогне в първите неумели опити, беше горда с нея при първата завършена черга. Преживяваше с нея моминските трепети. Будуваше с нея над детската люлка...

А сега печал тегнеше над женската й душа, мъка се вграждаше с всеки полет на совалката. Наляво, надясно. Тя цялата трябваше да се събере в тъканото. Мъката извираше от дълбините на сърцето й, процеждаше се през треперещите, макар и опитни пръсти, достигаше до всяка струна на основата, за да създаде погребалната одежда на любимия. А совалката я предаваше на платното със своята песен.

Тя не можеше да остане с тъгата. Трябваше да я прати там надълбоко, с него. Да остане свободна, но с вечно натежало сърце, да се погрижи за сина им. Да го направи достоен наследник на баща му. Със същото честно лице, със същото любящо сърце, раздаващо се за род и родина.

Сълзите мокреха вече изтъканото. Те попиваха точно там, където беше втъкала символа на неговата любима роза. Онзи храст, под който за първи път се бяха докоснали търсещите им устни, незнаещи още за страст и болка.

Тя прокара ръка през петното. После продължи нататък, където се виждаха стилизираните птички, онези, които я научи да тъче баба й. Още един неизбледнял спомен. Цялата родова памет се поместваше в това единствено платно, което щеше да остане с него, нейния любим.

Чу, че синът й я вика. Тя остави совалката, избърса сълзите, пое дълбоко въздух и пое навън. Там, където я чакаше бъдещето, с гарваново черни разпилени коси, със сини очи, помътнели от мъка, но все още криещи в себе си необуздания блясък, който може би, и него един ден  щяха да отведат там, някъде надалече. Тя преглътна своята мъка, за да може да посрещне неговата и да му покаже как се живее нататък.

Васка Грудева@всички права запазени

* Поезия, Еремия от Йорданка Господинова

Йорданка Господинова

Еремия

Днес ще отворя рано призори,

прозорците и двора ще измия

и гост ще чакам до сами врати,

че змейски ден е – иде Еремия.

Да мине като слънце в моя дом

и в двора със цветята, сред лехите.

Овчарю, прибери стадата в дам –

днес гоним змейове и зли змеици.

Измий се, дрехи нови облечи

и празника ни с песен да прославим,

за здраве нека гайдата ручи –

от болести и зло да се избавим.

А слънцето, огряло над света,

ще пусне сто лъчи, ще стори люлка –

годината ни нека е добра

и плодовита като млада булка.

Йорданка Господинова@всички права запазени

худ. Краси Дойчев

* Поезия, Самодивска обич от Йорданка Господинова

Йорданка Господинова

Самодивска обич

Гръм да удари потайното вричане,

клади разпалих за него в нощта.

Лудо, едно самодивско обичане,

бурно вселява във мен любовта.

С поглед разкъсвам небето неистово,

жадно те пия със жадни очи,

нейде по изгрева, в утрото истинско

моята страст те облива в лъчи.

Как те желая... Денят те орисва

мой да си днес, и во веки веков,

думи магически с пръсти изписвам,

тръпно те чакам... Дали си готов?

Тихо да стъпваш в треви и усои,

сам покорен в самодивска любов,

дом да забравиш и всички порои,

всичко човешко от теб извлекат!

После да чакаш в нощта си обречена

моята обич сред луди луни –

щом самодива-жена е обичана,

люлка ти сплита от лунни лъчи.

Дар ти дарувам с последното вричане,

клади разпалвам и в лунния зов

с боси нозе по жаравата тичам –

ще изгоря в самодивска любов.

Йорданка Господинова@всички права запазени

худ. Краси Дойчев