АЮРВЕДА
Ярки светли цветове,
пробиха сивотата на безкрая...
През лоно енергийно на зеница,
душата литна в светове,
лека като утринна роса.
Нетленна, красотата дива ме опива,
и стели се като сълза щастлива,
от очите на цветя.
И от моите протегнати ръце
два бели гълъба запляскаха с криле
и отлетяха над сивите простори на безкрая.
Дланите поискаха да уловят
Феникса, изплувал от сърцето
иззад палитрата на Боговете,
и да попият аромата на цветята.
Надигна се на пръсти любовта-море,
сякаш да целуне своя цвят - небето,
после стъпи на петите и се сгуши в бреговете.
Капчици вода вятърът довя,
от необятна морска шир
и с дланите я вкусих, без посока.
Тичах боса, към изгрева само,
косите разплисквах, лъчи да попивам,
а времето спря се на моето рамо
и в очите ми взе за се взира: „Не бива,
цвета на морето с цвета на небето да сливаш.
Никак не ти отива хоризонтите да убиваш”.
Дълго тичах и с обич всичко по пътя обгръщах,
накрая видях: седнала в скута любов -
гърлено плаче да бъде прегръщана.
Но искам да имам сърце, чиито длани да могат
красивата птица да пуснат нагоре.
Нека Фениксът плува в свои простори.
Някой не може, друг не бива да лови
с ръце. Стига само да има сърце
за вселенска любов. Любовта е птица крилата
колко дълго ще я държиш уловена,
преди да умре?
Загребала с дланите младост, измила лицето,
благодарна на Бога,
осъзнах, че не съм от ония,
които някой ще пита: „Какво си,
щом нямаш обич в сърцето?”.
В лятото зрънца радост
нанизах на вятърна шия.
Сплела в плитка косата си,
капчици жива вода, незнайно как,
в душата си взех за причастие.
А там нейде в сини простори
фениксът плува на воля. И морето пак
черупки от миди обръща.
По навик раздава с тях щастие,
и не очаква то да се връща...
Петя Йорданова @ всички права запазени
художник Петя Йорданова
