* Проза, Новогодишно от Васка Грудева

Скилидка, две, три... Глава, две, три… Плитка чесън.
Виси на пирон на стената в ресторант в битов стил. Поставена е там да пази от зли духове, лоши думи и неприятелски поглед.
А наоколо се вихри купон, хората посрещат Новата година с танци и чаши вино. Празникът е традиционен, но носи отпечатъка на съвремието. Дори червените тъкани покривки  на масите не могат да върнат миналото. Музиката, която се стреми да определя настроението, е основно поп. Ястията се опитват да съчетаят в себе си новооткрити вкусове и донесени отдалече продукти. Питиетата носят етикети като скоч, бърбън, водка, ром… И сред тях не намира своето място дори една скилидка чесън…
Но плитката виси там на стената, за да напомня… за скрития блясък на естествената украса и за мекото послание, идващо от сърцевината. Разказва за усета към всеки детайл, скрит в душата на дедите ни, внесли красота дори в тази… обикновена плитка чесън.

Часовникът отброява 12-ия час. Настъпва Новата година. Вдигат се тостове, навън се чуват гърмежи, салонът се изпълва с искри огън и пръски шампанско, което, макар и с произход съвсем не от далечна Франция, се опитва да внесе тънкото и с това чуждо усещане за уникалност на случващото се.

И тогава отново се чува традиционното… дунавско хоро. То увлича всички, които досега са се носели във вихрения танц на последната денс икона…, както и седящите по масите. Ръка за ръка, такт след такт… се понасят навън, за да почетат началото и на тази Нова година.

А в салона остава да виси може би незабелязана от някои плитката чесън, която бди. И напомня за това, че има кой да пази. И ще остане и след този шумен празник, и след тези разтуптени сърца. Които и в миналото и настоящето и в бъдещето ще си приличат. Само времето и музиката ще са различни. Но каквото и да се случи с тях, там на стената от скромния пирон ще виси плитка с чесън.

С глава. Две, три... Със скилидка. Две, три...

Васка Грудева @ всички права запазени



     
 

* Проза, Втъкана песен от Васка Грудева

Да се вслушаш в песента на совалката... Онази, дървената. Същата, която носи в себе си цвета, същността на новата тъкан. Наляво, надясно. И пак наляво. И пак надясно... Прелита над нишките, които ще бъдат основата на нейното творение. А тя ги изпълва с живот, дава им сила, светлина, пренася всеки трепет на тъкачката в нейното платно.

Совалката знаеше всичко за нея. Помнеше несръчните й детски пръстчета. Опитваше се да й помогне в първите неумели опити, беше горда с нея при първата завършена черга. Преживяваше с нея моминските трепети. Будуваше с нея над детската люлка...

А сега печал тегнеше над женската й душа, мъка се вграждаше с всеки полет на совалката. Наляво, надясно. Тя цялата трябваше да се събере в тъканото. Мъката извираше от дълбините на сърцето й, процеждаше се през треперещите, макар и опитни пръсти, достигаше до всяка струна на основата, за да създаде погребалната одежда на любимия. А совалката я предаваше на платното със своята песен.

Тя не можеше да остане с тъгата. Трябваше да я прати там надълбоко, с него. Да остане свободна, но с вечно натежало сърце, да се погрижи за сина им. Да го направи достоен наследник на баща му. Със същото честно лице, със същото любящо сърце, раздаващо се за род и родина.

Сълзите мокреха вече изтъканото. Те попиваха точно там, където беше втъкала символа на неговата любима роза. Онзи храст, под който за първи път се бяха докоснали търсещите им устни, незнаещи още за страст и болка.

Тя прокара ръка през петното. После продължи нататък, където се виждаха стилизираните птички, онези, които я научи да тъче баба й. Още един неизбледнял спомен. Цялата родова памет се поместваше в това единствено платно, което щеше да остане с него, нейния любим.

Чу, че синът й я вика. Тя остави совалката, избърса сълзите, пое дълбоко въздух и пое навън. Там, където я чакаше бъдещето, с гарваново черни разпилени коси, със сини очи, помътнели от мъка, но все още криещи в себе си необуздания блясък, който може би, и него един ден  щяха да отведат там, някъде надалече. Тя преглътна своята мъка, за да може да посрещне неговата и да му покаже как се живее нататък.

Васка Грудева@всички права запазени

* Проза, Хоро от Васка Грудева

Тя обичаше да танцува. Танците я увличаха, завладяваха. Попаднала в техните обятия, забравяше за целия свят – и близък, и далечен.

Обичаше не просто танците, а хорáта. Те бяха една нейна страст, която не можеше да обясни с нищо.

Още при първия такт нещо в нея заиграваше, подскачаше, отказваше да стои мирно вътре. Искаше да излезе навън и я повличаше цялата. С устрема на стъпките и красотата на музиката.

А хорá, всъщност знаеше малко – четири пет от най-популярните. Но това не й пречеше, стига да успееше да съчетае ритъма, и тогава постигаше хармонията ... и никой не можеше да я спре. Можеше да играе с часове, едно цяло с музиката, с танца. Едно цяло със себе си..

Предпочиташе бързите хорá. В тях имаше закачка, огън, имаше страст..., непримиримост, съпричастност, имаше доверие към хората наоколо. И колкото повече се ускоряваше ритъма, толкова по-захласната бе тя в танца.

И реши, че е време да разшири познанията си. Знаеше, че тези неща се учат. Можеше да запише в някоя школа. Избра една и за няколко занимания вече знаеше нови хорá, повече на брой от вече познатите. Но новите хора, сякаш й оставаха далечни като нещо наизустено, показано, но не и преживяно....

И се върна тя към нейното хоро, към малкото, но идващо дълбоко нейде от душата й. Там се чуваше и звън на чанове и потропване на геги, жужене на хурки и песен на станове. Усещането идваше отдалеч, сякаш към нея протягаха ръка нейните прадеди. Това й стигаше. Беше родно, близко, обичано, намерило своето място в сърцето й.

Васка Грудева@всички права запазени